Библиотеката на Въглен връх

Когато пакетът свърши, сфера от кипяща енергия бе покрила главата на Стийв — жълто-оранжева, също като предишното слънце. Връзката му с равнината на радостта бе много силна. Щеше да пламти даже по-ярко от Митрагани. Можеше да й се наложи да понагъне Космоса, та да не изпепели Меркурий.

Отвърза едната от връзките на обувките му, върза го за нея като на повод и го понесе през големия коридор и нагоре по стълбата до нефритовата платформа точно под вселената. Тялото на Дейвид лежеше там окървавено и завито с един найлон. Сега болката му вече беше в миналото. По-късно щеше да нареди на мъртъвците да го отнесат долу. Щеше да намери останките на Маргарет, да увие двамата с общ саван и да ги погребе заедно.

Сложи Стийв на небето, а после нагласи орбитите както си бяха преди. Калкулатор изобщо не й потрябва.

„Почвам да му схващам цаката“.

Имаше още куп работа за вършене, но вече не й се стоеше в Библиотеката. Не и днес. Бомбардировката бе превърнала Гарисън Оукс в развалини и той бе обкръжен от танкове и войници, но Библиотеката имаше и други врати, и други фасади. Избра една ферма в Орегон, тихо местенце на края на дълъг път.

На новото място отиде в кухнята и свари кафе. Без да мисли, взе чиниите и чашите и ги изми. Щом приключи, влезе в банята — отне й малко време да я намери — и напълни ваната с много гореща вода. Стената зад ваната бе облицована с лимоненожълти плочки, а крановете отдавна не бяха пускани и заяждаха.

„Но пък поне е чисто“.

Много по-късно тя излезе от ваната и се избърса. Стийв още не беше изгрял и беше малко хладничко, към минус двайсет градуса по Целзий. Не знаеше как да напали котела. Но като погледна в шкафа, там я чакаше окачена хавлия, чисто нова, още с етикет и точно нейния размер. Почти със сигурност висеше там още от самото начало. Тя поклати глава.

„Бащата.“

На пода под хавлията откри кутия с чифт грамадни пантофи. Бяха идиотски — на пръстите им се мъдреше ухилената глава на някакъв анимационен котарак. „Бащата наистина имал чувство за хумор. Кой да ти знае?“ Но колкото и да бяха смахнати, те бяха и меки и топли.

Обу ги, а после застана до задния прозорец. Той гледаше към широко поле, побеляло от сняг. Там имаше плевня и поточе.

Тя примигна.

В далечния край на полето стоеше мъж, почти скрит в гората. Примигна пак.

— Не е възможно! — възкликна и си спомни димящите и надупчени от автоматни откоси развалини на къщата на госпожа Макгиликъти.

А после чу гласа на Бащата. „Щях да забравя. Оставих ти нещо.“

И друг глас, мек и колеблив: „Бях с… с… с дребосъците. Бащата рече да изуча навиците на дребните и незабележимите.“

И Дейвид: „Мишка би могла да се изшмули навън, може би, ама друго — надали.“

Тя се завтече към задната врата и със замах я отвори.

— Майкъл!

Той тръгна към нея, придружаван отляво от пума, а отдясно — от три вълка. Спряха досами двора. Майкъл се взираше в нея с широко отворени очи, а после я повика със старата Бащина титла:

— Селани?

Карълайн отвори уста да отрече, но после я затвори и след дълго мълчание кимна почти незабележимо.

Майкъл каза нещо на вълците и на пумата и всички легнаха по гръб на снега и си показаха коремите.

Карълайн го погледна втрещено.

— Не! Недей! Какво правиш? Ставай!

Но той не желаеше да стане. Лежеше по гръб, разтреперан и уплашен, и не я поглеждаше в очите.

Тя си проправи път до него през снега — жълтите очи на анимационния котарак надничаха през заледената кора — и лекичко го перна по ухото.

— Ставай, Майкъл! Моля те, стани! Това съм просто аз!

Майкъл бавно се изправи.

— Ти… Онова, което стори… ти…

— Много съжалявам, Майкъл. Налагаше се. Нямаше друг начин. Не разбираш ли?

Той се взира в нея дълго, колебливо. Не отговори.

Отчаяна, тя му се усмихна и докосна бузата му.

— Навън е мраз. Гладен ли си? Някой от вас гладен ли е? Влезте всички. Може да се намери храна или…

Майкъл се позамисли, а после бавно-бавно й се усмихна в отговор. Щом видя усмивката му, душата на Карълайн се отпусна. Майкъл се обърна към вълците и им каза нещо — тя не го разбра съвсем, но те замахаха с опашки.

Въведе ги в къщата.

Оказа се, че в хладилника наистина има храна — пет парчета говеждо и цяла пуйка. Майкъл и животните си похапнаха обилно, после се скупчиха и заспаха пред еркерния прозорец на всекидневната. Карълайн дръпна една възглавница на пода и седна при тях.

А после, за първи път от много, много време, слънцето изгря, и под оранжевото му сияние сенките на Майкъл и глутницата му паднаха и се източиха на пода.

Щом видя под какъв ъгъл изгрява, тя си помисли, че американската дума за това време на годината е „април“, а понякога му казваха и „пролет“. Вярно беше, но също толкова вярно беше и че по календара на Библиотекарите сега бяха във втората луна, а тя е луната на лумналата надежда. Карълайн, чиста и стоплена, седеше на стража до спящите си приятели. Розовият памук на хавлията обгръщаше меко кожата й. Изпъкналите бомбета на пантофите с анимационния котарак обгръщаха пръстите на краката й. Тя дълго седя така и гледаше как новото слънце започва да топи сивкавия лед на дългата зима.

Усмихваше се.