Яростта

— Аз не умрях наистина. Просто се промених. — Очите на Мат оставаха затворени, отказваше да приеме случващото се. Елена почувства как я залива студена вълна на безпомощност. — Но ти се иска да съм мъртва, нали? Ще си вървя — добави шепнешком.

Лицето на Мат се сгърчи и той се разплака.

— Не. О, не. О, недей, Мат, моля те.

В следващия миг го прегръщаше, борейки се с напиращите сълзи.

— Мат, съжалявам. Не биваше да идвам тук.

— Не си тръгвай — изхлипа младежът. — Не си отивай!

— Няма. — Елена изгуби битката. Сълзите рукнаха и покапаха върху влажната коса на Мат. — Никога не съм искала да те нараня — преглътна тя. — Никога Мат. През цялото това време, въпреки всичко, което направих… никога не съм искала да ти причиня болка. Истина е… — Млъкна и остана така, обгръщайки го с ръце.

След малко дишането му се успокои, той се отдръпна и изтри с края на чаршафа мокрото си лице. Очите му избягваха нейните. Лицето му изразяваше не само срам заради проявената слабост, но и недоверие, сякаш се опитваше да се стегне, за да се изправи срещу нещо, от което се ужасяваше.

— Добре, значи си тук. И си жива — рече грубо. — Какво искаш?

Елена се слиса.

— Хайде, трябва да има нещо. Какво е?

Очите й отново се наляха със сълзи, но тя ги преглътна.

— Предполагам, че си го заслужавам. Зная, че е така. Но за пръв път, Мат, не искам абсолютно нищо. Дойдох, за да ти се извиня, да ти кажа, че съжалявам, че те използвах. Не само през онази нощ, а винаги. Аз се безпокоя за теб, мъчно ми е, че си наранен. Помислих, че може по някакъв начин да оправя нещата. — Настъпи неловка пауза и тя додаде: — Май ще е най-добре да си вървя.

— Не, почакай. Почакай за секунда. — Мат отново изтри лицето си с чаршафа. — Слушай. Беше глупаво, държах се гадно…

— Не, не си, ти си джентълмен. Иначе отдавна щеше да ми кажеш да се разкарам.

— Не, аз съм един тъпанар. Би трябвало да подскачам от радост, че не си мъртва. И сигурно след минута ще го направя. Слушай. — Сграбчи китката й и Елена го изгледа сепнато. — Не ми пука дали си създание от Черната лагуна, Годзила или Франкенщайн. Аз просто…

— Мат… — паникьосана, Елена закри устата му с ръка.

— Зная. Ти си сгодена за онзи тип с черната пелерина. Не се притеснявай, помня. Дори го харесвам, макар че един Господ знае защо. — Мат пое дълбоко дъх. Явно вече се бе поуспокоил. — Виж, не зная какво ти е казал Стефан. Той ми наприказва доста щуротии… че бил лош, че не съжалявал за онова, което причинил на Тайлър. Нали знаеш за какво говоря?

Елена затвори очи.

— Той почти не се е хранил от онази нощ. Мисля, че само веднъж е излизал на лов. Тази вечер едва не загина, защото беше твърде слаб.

Мат кимна.

— Значи това са били празни брътвежи. Трябваше да се досетя.

— Е, така е и в същото време не е точно така. Нуждата е силна, по-силна, отколкото можеш да си представиш. — Изведнъж я осени, че тя също не се бе хранила днес и беше гладна още преди да тръгнат за дома на Аларик. — Всъщност, Мат, май е по-добре да вървя. Искам да те помоля само още нещо, ако утре има бал, да не отиваш. Там ще се случи нещо много лошо. Ние ще се опитаме да пазим, но не съм сигурна, че можем да направим кой знае колко.

— Кои сте тези „вие“? — попита остро Мат.

— Стефан и Деймън — да, мисля, че и Деймън — както и аз. А също и Мередит, и Бони…, и Аларик Залцман. Не ме питай за Аларик. Дълга история.

— Но от какво ще ни пазите?

— Забравих, че ти не знаеш. Това също е дълга история, но… ами, накратко, срещу това, което ме уби. Това, което насъска кучетата да нападнат хората по време на възпоминателната служба за мен. Това е нещо лошо Мат, и изглежда от известно време това невидимо зло обитава Фелс Чърч. Та утре вечер ще се постараем да го възпрем. — Опита се да превъзмогне неудобството, което изпитваше. — Виж, съжалявам, но наистина трябва да тръгвам. — Погледът й, противно на желанието й, се насочи към синята вена на шията му.

Когато с усилие успя да го откъсне и да погледне лицето му, видя, че шокът бе отстъпил място на разбирането. И на нещо още по-невероятно: на приемането.

— Всичко е наред — рече Мат.

Не беше сигурна, че е чула правилно.

— Мат?

— Казах — всичко е наред. Преди не ме заболя.

— Не. Не. Мат, честно. Не съм дошла за това…

— Зная. Затова го искам. Искам да ти дам нещо, за което не си ме молила. — Замълча за миг и добави: — Заради доброто старо приятелство.

Стефан, помисли си Елена. Но Стефан й бе казал да дойде, да дойде сама. Стефан е знаел, осъзна тя. И нямаше нищо лошо. Това беше неговият подарък за Мат и за нея.

Но аз ще се върна при теб, Стефан, помисли си тя.

— Утре ще ви помогна — каза Мат, докато Елена се навеждаше към него. — Дори и да не съм поканен.

После устните й докоснаха шията му.

13 декември, петък

„Мило дневниче,

Довечера е съдбовната нощ.

Зная, че вече съм писала това и преди или поне така си мисля. Но довечера е голямата нощ, когато всичко ще се случи. Това е.