Иконата

След няколко чашки езикът на майора се развързал и понеже наоколо нямало други руснаци, той започнал ожесточено да критикува управниците в собствената си страна, обвинявайки ги, че са се отдали на корупция и престъпно разхищение и пет нари не дават за собствения си народ в усилията си да подпомагат Третия свят.

След като разказал за случая, доброволецът вероятно щял да забрави за него, ако онзи от ФБР не бе споделил чутото със свой приятел от бюрото на ЦРУ в Ню Йорк.

След консултация с шефа си, служителят от ЦРУ уредил втора вечеря с доброволеца, на която виното се леело до насита. За да провокира събеседника си, той взел да се жалва, че руснаците са постигнали сериозен напредък в отношенията си със страните от Третия свят, особено в Близкия изток.

В желанието си да покаже колко много знае, онзи от УНИЦЕФ веднага му възразил, че това изобщо не е вярно, той лично имал наблюдение, че руснаците не понасяли арабите и бързо се били отчаяли от неспособността им да овладеят и най-простата технология и от дарбата им да потрошат всичко, което им попадне в ръцете.

– Там, откъдето идвам, например... – започнал да обяснява той.

Пред човека от ЦРУ постепенно се разкрила картината на огромна военно-консултативна група, с отегчени до смърт членове, които не виждат смисъл от присъствието си в Народнодемократичната република Йемен. До края на вечерята той вече имал и oписанието на един особено отегчен майор: висок, мускулест, с монголоидни черти. И едно име: Соломин.

Докладът бе изпратен в Лангли и скоро се озова на бюрото на шефа на отдел СИ, който веднага го обсъди , с Кери Джордан.

– Може нищо да не излезе и сигурно ще е опасно – каза Джордан на Джейсън Монк три дни по-късно, – но какво ще кажеш да отидеш в Южен Йемен и да поприказваш с този майор Соломин?

Монк проведе подробни консултации с експертите по Близкия изток и разбра, че с Южен Йемен работата не е проста. Комунистическото правителство там, ревностно ухажвано от Москва, беше доста неприятелски настроено към САЩ. Въпреки това, освен руснаците, в страната имаше изненадващо голяма чуждестранна общност.

Британците, които буквално се бяха изнесли с бой от Аден през 1976-а, отново набираха влияние. Поданиците на Нейно Величество проправяха пътя на чуждите инвестиции, Де ла Рю печаташе банкноти, Тутал строеше текстилна фабрика, Маси Фъргюсън въртеше бизнес с трактори, а Костейн държеше цех за бисквити в покрайнините на Шейх Утман, където партизаните навремето се бяха сражавали за всяка улица.

Британски инженери участваха в проектирането на новата инсталация за питейна вода и бентовете на бъдещия язовир, а английската благотворителна организация „ Спасете децата“ раздаваше безплатни лекарства във вътрешността на страната, редом с френската „Лекари без граница“.

За ООН не оставаше кой знае какво: ФАО подпомагаше селското стопанство, УНИЦЕФ се грижеше за безпризорните деца, а СЗО развиваше проекти в областта на здравеопазването.

Калкото и добре човек да говори даден чужд език, твърде рисковано е да се представи за член на съответната нация, при положение че винаги може да попадне на истински такъв. Монк реши, че няма да се прави на англичанин, защото англичаните моментално щяха да усетят разликата. Същото се отнасяше и за французите.

Но Щатите бяха един от основните спонсори на ООН и имаха явно и прикрито влияние в редица организации. След направените проучвания се оказа, че в мисията на ФАО в Аден няма испанци. Веднага беше създадена нова личност и се постигна негласно споразумение Монк да замине за Аден през октомври с едномесечна виза като инспектор от централата на ФАО в Рим. Според документите, осигурени от все още благодарното испанско правителство, той щеше да бъде Естебан Мартинес Лорка.

***

Джок Макдоналд пристигна твърде късно, за да посети Силия Стоун в болницата, но отиде там на следващата сутрин, двайсети юли. Помощник-пресаташето беше превързана и подпухнала, но бе в състояние да му разкаже за случилото се. Прибрала се както обикновено, след края на работния ден. Не забелязала някой да я следи, но пък и не беше обучена за подобни неща. Прекарала три часа в апартамента си и излязла на вечеря с една приятелка от Канадското посолство. Върнала се към единайсет и половина. Крадците най-вероятно са я чули, защото, когато влязла, в жилището царяла пълна тишина. Запалила лампата в антрето и ѝ направило впечатление, че вратата на дневната е отворена, а вътре е тъмно. Това я озадачило, защото била оставила лампиона да свети. Имала този навик, понеже дневната и гледала към предния двор и така се създавало впечатлението, че в апартамента има някой. Помислила си, че крушката е изгоряла.