Катедралата

Взводът предпазливо се изкачи до горното ниво. Светлините на града се процеждаха през разбитите стъкла и хвърляха слаба сенчеста светлина в помещението. Студеният вятър отнесе миризмата на газ. Един от полицаите се доближи до стълбата и извика:

— Хей! Това е свещеник!

Командирът смътно си спомни един от телефонните разговори, който се отнасяше за липсващ заложник, свещеникът. Той прочисти гърлото си:

— Някои от тях са били облечени като свещеници… Нали така?

Мъжът с автомата добави:

— Каза, че има пистолет… Чух го да пада… Нещо падна тук на пода — той се огледа и намери пистолета. — Пък и… наричаше ги по име…

Полицаят с гранатомета каза:

— Но той е окован!

Командирът вдигна ръце към слепоочията си.

— Оплескахме я… Здравата я оплескахме… Постави ръка на перилото на стълбата, за да се подпре. По него се стичаше кръв, която се събра в малка локвичка около пръстите му.

— О… о, не! Не, не, не…

Другата половина от втори взвод внимателно мина през тъмната кула и се втурна в дългата галерия, където преди това беше Аби Боулънд. Хвърлиха се на пода и запълзяха, минавайки през оплискания с кръв под, близо до мястото, където висеше знамето. Свиха покрай ъгъла, който гледаше към северния неф. Двама мъже претърсиха таванското помещение на галерията, след което водачът на групата докладва по телефона:

— Капитане, северозападната галерия е превзета. Ако видиш нещо да се движи тук, значи е някой от нас.

По жицата долетя глас:

— Аз съм Бърк. Белини е мъртъв. Слушайте… нека няколко човека да слязат на нивото на балкона… Останалите стойте там и стреляйте отгоре надолу към вътрешността на балкона. Там има поне двама снайперисти. Единият от тях е много точен.

Водачът на групата потвърди, че е приел информацията и затвори. Погледна назад към останалите четирима.

— Видели са сметката на капитана. Добре, двамата останете тук и стреляйте надолу в балкона. А вие двамата елате с мен.

Тръгна назад и влезе отново в кулата. Заедно с другите двама мъже хукнаха надолу по стълбата към нивото на балкона.

Един от мъжете, останали в галерията, се надвеси през балюстрадата и опря пушката си на издадената дръжка на знамето, която беше нацепена и покрита с кръв. Погледна надолу и видя на слабата светлина младо женско тяло, проснато върху съборена скамейка.

— Исусе… — той погледна към тъмния балкон и даде къс откос напосоки. — Да ги избием тези копелета!

Един-единствен куршум изсвири от балкона, мина през дървената дръжка и се удари в бронираната му жилетка. Той отлепи крака от пода и пушката му хвръкна във въздуха. Просна се и остана на пода няколко секунди, после се претърколи на лакти и колене, и се опита да си поеме дъх.

— Мили Боже… Исусе Христе…

Другият продължаваше да стои на едно коляно:

— Копелето имаше късмет, Тони. Обзалагам се, че не може да повтори този изстрел.

Удареният мушна ръка под жилетката и напипа буца, голяма колкото яйце, точно там, където ребрата се захващаха за гръдната кост.

— Ох… боли, по дяволите! — той погледна другия. — Твой ред е.

Човекът свали черната си маска и я подаде над парапета, закачена на върха на пушката си. Тихо изпукване дойде откъм балкона, последвано от изсвирване и изпращяване. Последва втори изстрел, но маската остана непокътната. Мъжът прибра шапката си.

— Некадърник!

Придвижи се няколко ярда по-нататък и надзърна над ръба на парапета. Огромното жълтобяло папско знаме вече не висеше, а беше опънато върху скамейките и покриваше тялото на мъртвата жена. Полицаят впери поглед в дръжката и видя само двете полюляващи се въженца. Бързо се дръпна назад и погледна другия.

— Няма да повярваш… Някой на балкона се изсмя.

Един от полицаите до Бърк вдигна мегафона на Белини и започна да го вдига над парапета, но веднага размисли. Насочи го нагоре, като остана коленичил и извика:

— Хей! Ти на балкона! Шоуто свърши. Остана само ти. Ела до парапета с вдигнати ръце! Няма да ти сторим нищо. — Изключи мегафона и процеди през зъби: — Само се приближи и ще те направя на пихтия!

Последва дълго мълчание, после от балкона се чу мъжки глас:

— Никога няма да ни хванете!

Последваха два пистолетни изстрела, след което всичко утихна. Полицаят се обърна към Бърк:

— Пръснаха си мозъците.

— Сигурно — каза Бърк. Мъжът помисли за момент.

— Как да разберем? — попита най-сетне той.

Бърк кимна към тялото на Белини. Полицаят се поколеба, после изтри лицето и челото на Белини с кърпичка. Бърк му помогна да повдигнат тялото над парапета.

Незабавно се чу звук, подобен на жужене на пчела, и тялото на Белини беше отнесено от ръцете им върху пода зад тях. Странен пронизителен глас изкрещя от балкона.

— Живи! Искам ги живи!

За пръв път от началото на атаката Бърк почувства по челото му да избива пот. Полицаят беше пребледнял.

— Мили Боже…