Ковачница на мрак

— Великият дом най-напред, разбира се. Но ако лорд Хенаралд е отпътувал на юг до мините, опасявам се, че ще се наложи да ви предам на домашен ескорт, тъй като не мога да се отдалеча от цитаделата за толкова дълго.

Пред тях изникнаха масивните стени, обкръжаващи Ковачница Хуст. Келарас замълча, принуден да си признае, че капитанът е прав. Покашля се и каза:

— Карате ме да се чудя, капитане, защо настояхте да ме придружите преди всичко. Да не би да се съмнявахте, че ще ми окажат добро посрещане?

Галар повдигна вежди.

— Сър? Не, разбира се. — Поколеба се за миг, после добави: — Добре, сър. Реших да пояздя с вас, за да се поразкърша. Бях Пограничен меч, откакто навърших пълнолетие, но сега се оказвам заклещен между каменни стени, в дворец, където мракът е толкова гъст, че не мога да застана на тераса и да видя и една звезда в нощното небе. Помислих, сър, че може да полудея, ако стоя още дълго затворен така. — Подръпна юздите и извърна очи. — Извинявам се, сър. Чухте ли камбаните? Разпознали са ви и вече се приготвят да ви посрещнат. Няма нужда да продължавам…

— Но ще продължите, капитане — каза Келарас, едва сега осъзнал, че младото лице наистина е на млад мъж. — Конят ви трябва да отпочине и да се напои — ако наистина трябва да продължа напред, очаквам да ме придружите, защото ще вляза във владения под командата на легиона Хуст. Ще ми окажете подобаващата чест като ескорт на офицер.

Беше игра на късмет. Строго казано, рангът на Келарас не можеше да се наложи над офицер от легиона Хуст. Но ако този мъж наистина вехнеше в онова, което приемаше като затвор, окован там от дълга, то единствената противомярка беше да го задържи да не се връща на окаяната си служба.

За миг долови облекчение на зачервеното лице на капитана, бързо надвито от внезапен страх.

„Сега пък какво?“

Но Галар Барас смуши коня си и отново подкара до Келарас.

— Както заповядате, сър. На ваше разположение съм.

Огромните бронзови врати бавно се разтваряха пред тях, чуваше се дрънченето на тежки вериги. Келарас се покашля за втори път и рече:

— Освен това, капитане, не ви ли е интересно да видите изражението на лорд Хенаралд, когато научи, че господарят ми иска да поръча меч?

Галар Барас рязко извърна глава към него, стъписан.

А след това минаха през портите.

4

Равнината Блещукаща съдба не беше виждала дъжд от десетилетия и все пак черната трева беше гъста като козина по хълмистата земя, израсла чак до раменете на коня в равните участъци. Тънките остри стръкове задържаха топлината на слънцето и да се мине през тях беше все едно да скочиш във врящ казан. Металните части от снаряжението — токи, катарами, оръжия и броня — пареха при допир. Кожените бавно се свиваха и напукваха в хода на дневния преход. Платът задушаваше кожата и я правеше зачервена, гореща и раздразнена.

Стражите на Външния предел, най-северния район от равнината, граничещ със сребристото като живак море Витр, носеха коприна и почти нищо друго и въпреки това страдаха ужасно, наложеше ли им се да се задържат за повече от няколко дни извън крайните постове, както и конете им, покрити с дебели дървени плочки броня, която да пази краката и долните им части от горещината и острите режещи стръкове трева. Патрулите край морето Витр бяха мъчително изпитание и малцина тайсти проявяваха готовност да служат като Стражи.

И толкова по-добре, помисли Фарор Хенд: ако имаше повече луди като тях, тайстите щяха да са в беда. Покрай самия бряг на Витр тревите отстъпваха на гола земя, осеяна с разронени камъни и трошливи канари. Въздухът, хлъзгащ се от кроткото море, пареше дробовете, изгаряше ноздрите и всяка сълза щипеше жестоко.

Яхнала коня си, тя гледаше как по-младият ѝ братовчед извади меча си и положи единия ръб в жлеб в една канара край брега на Витр. Някаква отрова от странната течност разяждаше и най-твърдата скала и Стражите бяха започнали да си правят брусове от избрани канари. Мечът на спътника ѝ бе изкован от Хуст, но много отдавна и поради това — милостиво мълчалив. Все пак беше нов за ръката на Спинок Дурав, предаван от поколения в семейството ѝ. Виждаше гордостта, изписана на лицето му, и беше доволна.

Третият и последен ездач в този патрул, Финара Стоун, беше препуснала покрай брега на запад и Фарор от доста време я беше изгубила от поглед. Не беше необичайно някой да тръгне сам толкова близо до Витр — голите вълци на равнината никога не се доближаваха толкова, а от други зверове бяха останали само кости. Финара нямаше от какво да се бои и рано или късно щеше да се върне. Щяха да вдигнат бивака си за нощта в заслона на високите скали, където отминали бури бяха издълбали дълбоко навътре в бреговата линия, достатъчно далече от Витр, за да се опазят от по-отровното му въздействие, и в същото време — на безопасно разстояние от края на тревите.