Ковачница на мрак

От Урусандер щеше да се получи един равнодушен крал, а неохотата му да раздава привилегии — ненакърнимата му вяра в справедливостта — скоро щеше да отблъсне поддръжниците му. Хора като Хун Раал нямаше да се окажат облагодетелствани. Никакви богати дарове, никакви удостоявания със земя или титли и никакво накланяне на везните в дворцовото влияние. Колко време оставаше, преди да започнат да заговорничат срещу възлюбения си лорд? Илгаст разбираше тези глупаци много добре. Единствената им искрена амбиция беше собственото им издигане.

Най-голямото му притеснение беше, че извисяването на Урусандер на трона ще доведе до кръвопролитие. Дори крайно удовлетворителното изгонване на Драконъс и неговата чуждоземна пасмина не беше достатъчно, за да облекчи страха на Илгаст. Домашните мечове на мнозинството от Великите домове щяха да се противопоставят на издигането на лорд Урусандер и неговите последователи. В тази позиция имаше нещо повече от защитата на властта, която притежаваха. Познаваше хората си. Политическите машинации от страна на войници като Хун Раал щяха да ги оскърбят до дъното на душите им: щяха да видят съвсем ясно бруталната амбиция зад тези усилия. Щяха да се обидят, след това да се възмутят, а накрая — да се разгневят, благоприличието беше нещо много крехко. Нямаше да е нужно много, за да се разбие. „В свят на кръв всички се давят.“

Но ето, че сега яздеше в компанията на тези войници, отвратен от жалката атмосфера на фриволност, обкръжаваща Хун Раал и трите му блудкави братовчедки, от крехката самонадеяност на Оссерк, който продължаваше да се самозаблуждава, че той води групата. А зад Илгаст беше Кагамандра Тюлас, който продължаваше да се вглежда в отминалата вече война и сигурно щеше да си остане така до сетния му ден. И Шаренас Анкаду — вярно, най-малко неприятната от трите капитанки в легиона, самообявили се за „духовни сестри“ — но беше разочарован от това, че тя е тук. Беше я смятал за по-благоразумна, достатъчно съобразителна, за да се остави да я въвлече устремът на тези глупаци и да я понесе със себе си като утайка. Каква тогава беше неговата цел в тази ужасна компания?

Знаеше, че Хун Раал смята присъствието му за един вид завоевание и капитанът несъмнено очакваше неговия съюз в убеждаването на Калат Хустаин и Стражите да приемат тяхната кауза. Но истината беше, че Илгаст се беше самоизолирал, твърде примирен с пенсионирането си. И все пак светът не стоеше на едно място заради неговото привидно безразличие. Въпреки че никой не беше потърсил мнението му, вече се виждаше твърдо между двете страни. С кръвта на Велик дом в жилите си и с биографията си на командир на кохорта в легиона на Урусандер беше стъпил от двете страни на пропастта. Нито една от страните все още не го беше притеглила с достатъчна сила, за да не може да се възпротиви, тъй че продължаваше да стои твърдо — позиция, която внушаваше чувство за праведност в моменти на по-голямо невнимание.

Само че бавно бе започнал да осъзнава самотата си и другите рискове, с които бе свързана тази позиция. Беше се пазил от случайно притегляне, особено от страна на легиона, но събитията се развиваха все по-бързо и той вече не се страхуваше, че ще го притеглят. Боеше се, че ще го тласнат.

Знаеше, че има много други като него. Според него не съществуваше по-вярна мярка за глупост от това да си въобразяваш, че светът може да бъде сведен до две страни, едната изправена срещу другата с оголени зъби, размахва оръжия и хвърля омраза по врага. Нещата никога не бяха толкова прости. Илгаст не харесваше неморалността в титлата Консорт на Майка Тъма — ако наистина обичаше Драконъс, трябваше просто да се омъжи за него, по дяволите. В нарастващата мощ на култа на Майка Тъма избуяваше извратена сексуална невъздържаност. Не че беше лишен от страст, но долавяше хедонистично подмолно течение, вихрещо се под екстравагантната показност, гнило в самата си сърцевина.

Ако религиозният екстаз не беше нещо по-различно от кур в путка, тогава превърни в храм всеки бардак и да се свърши. Ако блаженството на спасението беше оргазмена тръпка, кой тогава оставаше да почисти оцапаното? И все пак Майка Тъма сякаш внушаваше тази мизерна капитулация. Всяка вяра, която подтикваше ума да изостави най-великите си дарове — на разум, на скептицизъм — в полза на празни баналности и блясъка, слагащ край на всякакво мислене… е, той нямаше да се примири с това. Нямаше да се заслепи, нямаше да си запуши ушите, нямаше да си затвори устата или да си отреже ръцете. Не беше животно, което да бъде впрегнато в ярема на нечия друга представа за истината. Щеше да намери своята или да умре, докато я търси.

Консортът трябваше да се махне. Майка Тъма имаше нужда от приличен брак или нищо. Дворцовата разпуснатост трябваше да свърши. Но тези твърдения не го притегляха в сянката на Урусандер, също както и не го тласнаха да застане с благородните си събратя. Бяха мнения, не укрепления.