Кралството

— Започваме с Рита. После, ако пак откажеш да подпишеш, продължаваме с другите ти наследници. Шанън не изключва съпругата ти да е участвала в издаването на смъртната ѝ присъда, затова е високо мотивирана да изпълни задачата си.

На екрана видяхме как Рита Вилумсен се съблича. Очевидно замръзваше — и как иначе? — а бледата ѝ кожа беше настръхнала и синкава под ярката светлина. Направи ми впечатление, че носи същия бански като по време на разходката ни с лодка в езерото онова лято. Рита не изглеждаше остаряла. Дори ми се стори подмладена. Сякаш за нея времето вървеше не в кръг, а назад.

Чух скриптене на химикалка по лист.

— Ето. — Вилумсен хвърли листовете и химикалката върху завивката пред мен. — Хайде, спри Шанън!

Рита Вилумсен застана до дупката. Зае същата поза като преди години в лодката. Готвеше се за скок.

— Не преди да си подписал и двата екземпляра — отбелязах, без да откъсвам очи от екрана. Чух как Вилумсен панически придърпа листовете и ги подписа.

Огледах внимателно подписите. Изглеждаха автентични.

Вилумсен изкрещя. Погледнах екрана на телефона. Не бях чул дори слаб плясък. Рита беше майсторка. Отрязаното парче лед запълни екрана. После видяхме как малка бледа ръка го хваща и го вдига.

— Спри, Шанън. Той подписа.

За миг изглеждаше, сякаш въпреки това Шанън смята да запуши дупката с парчето. После обаче го пусна отстрани и само след миг Рита, подобно на тюлен, се показа от черната вода. Мократа ѝ коса лъщеше, лицето ѝ се смееше, дъхът ѝ изпращаше бели димни сигнали в камерата.

Прекъснах връзката.

— Та така — въздъхнах.

— Та така — повтори Вилумсен.

В стаята беше студено и полека-лека се бях мушнал под завивката — не с цялото си тяло, но достатъчно, та да не е изцяло погрешно да се твърди, че споделяме една постеля.

— Сега, предполагам, ще си вървиш — изрази надежда Вилумсен.

— Де да беше толкова лесно.

— Какво искаш да кажеш?

— Ясно като бял ден е какво ще направиш веднага след като си тръгна, нали? Ще се обадиш на друг главорез или наемен убиец и ще го изпратиш да пречука семейство Опгор, преди да сме предали този документ на адвоката ти. Или, ако по твои сметки времето няма да ти стигне, ще подадеш сигнал за изнудване в полицията и ще оспориш валидността на току-що подписаните документи. И, разбира се, ще отречеш да разполагаш с информация за някакъв събирач на дългове.

— Така ли мислиш?

— Да, Вилумсен. Освен ако не ме убедиш в противното.

— А ако не успея?

Свих рамене.

— Съветвам те да опиташ.

— Затова ли си с ръкавици и шапка за баня?

Не отговорих.

— За да не оставиш отпечатъци и косми ли? — продължи той.

— Не мисли за това, Вилумсен, по-добре измисли друг начин да сключим споразумение.

— Хм, да видим… — Вилумсен скръсти ръце на гърдите си. От пижамата се подаваше гора от черни косми.

В последвалата тишина чувах шума на трафика по главния път. Преди, докато работех в тукашната бензиностанция, обожавах тези ранни утрини. Обожавах да съм там, когато малкият град се буди за нов ден, когато хората излизат и заемат местата си в механизма на нашето малко общество. Обожавах да имам широк поглед върху нещата, да долавям как невидима ръка направлява дейността на хората и съгласува действията им, та всичко да сработва в прилична степен.

Вилумсен се прокашля:

— Няма да се свързвам нито с главорези, нито с полицията, защото и ти, и аз ще изгубим много от това.

— Ти вече изгуби всичко. Оттук нататък можеш само да спечелиш. Хайде де, нали си търговец на стари коли. Убеди ме.

— Хм…

Пак настана мълчание.

— Времето ти изтича, Вилумсен.

— Leap of faith.

— Опитваш се да продадеш два пъти една и съща повредена кола. Пробута онзи кадилак на татко. Излъга мен и Карл да ти платим за водолазна екипировка втора ръка двойно по-висока цена, отколкото върви в Конгсбер.

— Трябва ми малко повече време, за да измисля нещо. Ела следобед.

— Уви, не става. Налага се да решим въпроса, преди да си тръгна и преди да се е развиделило, защото не искам никой да ме види как излизам оттук. — Вдигнах пистолета и го опрях в слепоочието му. — Наистина ми се ще да има друг изход, Вилумсен. Защото не съм убиец, а и в известен смисъл те харесвам. Съвсем сериозно. Но се налага ти да ми посочиш пътя, защото аз не го виждам. Имаш десет секунди.

— Не е честно.

— Девет. Нечестно ли е да ти дам шанс да ми докажеш необходимостта да те оставя жив, въпреки че Шанън не получи такъв шанс? Нечестно ли е да ти отнема последните месеци на този свят, вместо да отнема години живот на жена ти? Осем.

— Може би не, но…

— Седем.

— Предавам се.

— Шест. Да преброя ли до едно, или…

— Всеки иска да живее възможно по-дълго.

— Пет.

— Поне да изпуша една пура.

— Четири.

— Хайде де, поне ми позволи една пура.

— Три.

— Ей в онова чекмедже са, моля те, само…

Пронизителният трясък се заби като острие в тъпанчетата ми.

По филмите, когато някой получи куршум в главата, фонтан от кръв оплисква стената зад него. Честно казано, доста се изненадах да видя, че и в действителност става същото.