Кървавата река

Друг офицер на мостика, с далекоглед, насочен към група мютски рибари, застанали около един огън, каза, че са на по-малко от три четвърти миля от брега. Морита се съмняваше дали коне с бойни сбруи и напълно въоръжени воини на тях могат да преплуват дотам.

Почернял от пушек куриер, изпратен от проходната палуба, докладва, че пламъците са обхванали гредите на тавана на предната част на палубното пространство. Вече било трудно да удържат конете. Всяко по-нататъшно закъснение можело да накара обхванатите от паника животни да побеснеят. Части от надстройката вече започвали да рухват и имало опасност от тавана да започнат да падат горящи останки. Заместник-командирът на отряда със специална задача бил наредил евакуиране на проходната палуба преди влошаващото се положение да направи това невъзможно.

Морита одобри решението и изпрати куриера обратно с нова заповед. Пехотата трябваше да се освободи от всичко несъществено, но да запази колкото се може повече оръжия, с които бойците смятат, че могат да плуват. Саловете и лодките — които обаче можеха да осигурят място само за екипажа на кораба — горяха в страничните галерии. Морита нареди също старшите офицери, които водеха конните самураи, да чакат до последно.

Това не беше от голяма загриженост за офицерите, а чисто прагматично решение. Първите, които щяха да скочат във водата, вероятно щяха да потънат с изтощените си коне, преди да достигнат до брега, докато последните, които щяха да напуснат кораба, щяха да са по-близко и в по-добра форма да организират оцелелите в единна сила и да ги поведат в бой.

Каваниши щеше да потъне заедно с кораба си. Що се отнася до неговата собствена съдба, Морита се отнасяше с безразличие към нея. Самураите всеки ден се събуждаха готови да прегърнат смъртта. Единствената му грижа беше да умрат с чест. Може би богинята Амерацу-Омиками, която бдеше над света, управляван от Синовете на Ни-Исан, не беше одобрила това начинание, защото то противоречеше — поради някаква причина, която той, Морита, като обикновен смъртен не можеше да разбере — на по-голямото благоденствие на нацията. Така да бъде. Той щеше да убие толкова тревни маймуни, колкото можеше, после щеше да посегне на собствения си живот, вместо да се изложи на позора да умре от ръцете на по-низше същество.

Сети се, че долу има две низши същества, които заслужаваха смърт. Един удар с меча беше прекалено милостиво за тях. Преди да напусне кораба той щеше да ги извади от килията им и да ги хвърли в ада, който бушуваше на кораба…

Вик на един от неговите помощници, застанал в галерията покрай мостика, прекъсна мислите му. Морита бързо излезе и погледна накъде сочи помощникът му. Нещо тъмно с крила и червено светещо око, вградено в корема, летеше почти директно над тях. После изчезна под тъмен облак, но злокобното червено око продължи да блещука, докато „нощната птица“ обикаляше над кораба.

Само че тази птица не беше от естествения свят или същество, извикано с магия от преизподнята. Това беше близнак на летящия кон, скициран от Изо Уантанабе в неговото първо съобщение до Саракуза. Корабът с колела беше атакуван от дългите кучета от юг. Но откъде можеха те да знаят къде отива той и, което бе по-важно, кога? Имаше само едно обяснение. Дългите кучета и тревните маймуни действаха заедно. По някакъв начин убийците бяха получили достъп до неговото последно съобщение до Бей-танаба и въпреки неговите подозрения Уантанабе им беше позволил да си заминат. Това беше акт на невероятна глупост, на престъпно нехайство, за което, ако все още бе жив, Уантанабе трябваше да си плати. Сега. Незабавно.

Морита извика тримата си адютанти и започна да им дава фатални заповеди. Двама трябваше, с помощта на войниците, които пазеха килията, да доведат окованите убийци; третият трябваше да намери Изо Уантанабе и да го обезглави.

При първия удар една бомба падна точно пред вратата на каютата на Уантанабе, но като по чудо той се беше спасил. Понеже не можеше да заспи, той бе излязъл и се разхождаше по предната палуба, когато четирите самолета неочаквано се появиха отдясно и прелетяха над главата му. Секунда след това трите галерии избухнаха в пламъци.

Докато стоеше смаян, загледан в ада, който само допреди миг беше каютата му, в която беше лежал, проклинайки невъзможността да заспи, дясната страна експлодира. Изо за миг зърна четири тъмни неща с червени очи, осветени от пламъците, да минават във въздуха, но когато се обърна след тях, единственото, което можа да види, бяха светли точки, които се движеха на фона на тъмното небе.

Неспособен да помръдне, Изо Уантанабе наблюдаваше ужасен как пищящите моряци скачат през борда с обгърнати от пламъци тела. Човешки факли.

Гледката беше ужасна, но онова, което го смразяваше, беше отвратителното разбиране, че корабът е атакуван от описаните от Морита „летящи коне“ — яхнати от дълги кучета от юг. Съюзници на убийците, затворени долу…