Марс плюс

— Но в перспектива се е получило добре, нали? — настоя Деметра. — Вижте се сега. Провеждате сеизмичните си тестове и изведнъж някакъв призрачен глас от пустошта казва: „Не си правете труда“. Тогава тръшвате люка и тръгвате обратно. Тези, така наречени, пристрастни компютърни проекции ви дават съвета на по-възрастните, на племенната мъдрост и наследеното знание. Помощта на киборгите е направила тази планета малко по-достъпна, по-дружелюбна. Това, което компютрите от миналия век са знаели, че ще ви е нужно, за да оцелеете.

— Може би си права — съгласи се Лоул, но не изглеждаше убеден.

— Разбира се, че съм права. Никога не съм казвала, че мрежата и нейните възли не са умни и проницателни. Дяволски даже. Не, те просто… не са човешки.

— Някой жаден ли е? — попита Елън, за да смени темата. — Защото аз съм.

Златен Лотос, 10 юни

Когато Деметра бе изморена, или питиетата й бяха малко в повече, или и двете, както сега, тя не бе в състояние да се концентрира достатъчно, за да изработи разбираем доклад. Затова, вместо да се опитва да събере мислите си, тя включи терминала в стаята си на режим за разговор. Машината щеше да я пита какво е видяла и направила през деня, след това щеше да подготви черновата за доклада, отсявайки най-важното. На сутринта Деметра щеше да я прегледа и редактира и да изпрати крайната версия.

Концептуалният режим беше функция, която Кафлън отдавна бе инсталирала в Сладурчето. По дяволите, Сладурчето сигурно можеше да опише деня и по собствените си записи, освен времето, когато бе пъхната в джоба й. Деметра съзнаваше, че да разчита толкова на машините е най-добрия начин да се превърне в идиот, неспособен да мисли последователно или да запомни повече от две идеи наведнъж. Но тази вечер програмата сякаш бе пратена от Бога.

— Къде беше? — попита я терминалът.

— На някакво място, наречено Хар-нещо си Мания, справка с картата… добре де, виж сам. Бяхме на геолог… не, хидрологически изследвания, търсехме подпочвена вода — тя едвам потисна прозявката си.

— Какво открихте?

— Нищо. Срещнахме, или по-скоро видяхме в далечината няколко киборга, които ни разкараха. Лоул каза, че си пият сутрешното кафе или нещо подобно. Не съм говорила с тях… Йаоооаа! — този път не успя да се сдържи и широко се прозина.

— Какво каза Лоул Митсуно за киборгите?

— Че са опасни… трудни… докачливи… а, и силни.

— Това го знаем. Какво спомена за техния произход?

— О…, че създаването им е някаква грешка и че компютрите на Земята са преебали проектите. — Деметра едва държеше очите си отворени. Това щеше да е най-тъпия доклад, независимо от добрите намерения на терминала. — Много бабини приказки, всъщност… — тя отново се прозина. Вместо да седне, Деметра се просна на леглото и затисна глава с възглавницата.

— Сега, слушай много внимателно… — инструктира я машината.

Деметра вече спеше, дори леко похъркваше.

Това нямаше значение.

Глава 7 Викове и шепот

120 км източно от Хармония Мунди, 11 юни

— Революцията не е програмирана в тях, Роджър.

Фетя не бе проговаряла от три часа. Просто крачеше до него, докато Торауей се отърсваше от неприятната конфронтация. Краката им потъваха в пясъка, навян от вятъра.

— Не съм говорил за революция — възрази той. — Просто за някакъв вид ангажиращи действия. Протестен марш. Демонстрация на сила. В края на краищата, и те се възползват от генератора на Деймос.

— Под протест се подразбира и раздвижване на силите.

— Не го разбирам така — той можеше да чуе горчивината в собствения си глас, докато разговаряха мислено помежду им. Мразеше чувството на зависимост, което набираше сили в него.

— Но е вярно! — възрази Фетя. — Ние сме създадени за изследване. За наблюдение. За описание. Не да диктуваме правила на човешките поселения. А сега ти искаш да нанесем вреда на колонистите.

— Не вреда! Просто… за известно време да спрем със съветите и препоръките, за да разберат, че сме им необходими, че се нуждаят от нас като свободни и независими същества. Да им покажем колко заплашителна и враждебна може да бъде тази планета без нас.

— Да разбирам ли, че преди това някой трябва да умре?

— Е…

— Разкажи ми отново историята за омлета и яйцата, Роджър — изхили се тя.

— По дяволите, това е сериозно! — Той спря на половин крачка.

— За теб думата „сериозно“ означава „очевидно“ за всеки друг.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти смяташ, че…

Двамата продължиха мълчаливо да вървят около час. С чувството за компресирано време, той отлетя само за няколко изплъзващи се секунди. Единствено пейзажът се промени — по-стръмни хълмове, по-издадени скали, входове към корозирали клисури.

— Направи техният проблем свой — каза накрая Фетя. — Няма друг начин.

— И как ще стане това?

— Открий какво е нужно на хората.

— Нали опитах? Те не искат да купуват…

— Не, Роджър. Ти им предложи това, което притежаваш, а не от което те се нуждаят — има разлика.

— Но аз им предложих самия себе си, моите най-съкровени…

— Не им трябваш ти.

— Разбирам.