Марс плюс

Но гневът му вече бе минал и той отново насочи вниманието си към пациента. Тревожеше се, че преместването на малката сребърна кутия може да докосне някой от електродите, да причини късо в имплантираните схеми или да ги разкъса и отклони от прилежащата им ганглия. Ако сериозно се бе замислил за живота на креола и възнамеряваше да осигури функционирането му и след операцията, възможността да причини подобни вреди щеше да го тревожи много повече.

Когато кутията беше поставена на определеното място, Ликсин взе в едната си ръка пинсета и най-малката отвертка в другата и започна да отваря кутията. Един след друг малките сребърни винтове излизаха от гнездата си и той ги поставяше до костното парче. Когато капакът беше освободен, Лий го прихвана с пинсетата и го махна. Отдолу имаше зелена лепенка с компоненти, прикрепени към повърхността — приличаха на малки шоколадови капки върху ванилов сладолед.

— Кои се преместват? — попита той.

Елън се наведе към него.

— Това не е комуникационният модул — отбеляза тя.

— Не, това е сензорният. За болката. Да свършим първо с гадните неща.

— Добре… ъъъ… — Сорбел прегледа набързо собствените си скици.

— Извади A-5 и B-11 — каза тя. — Ще свърши работа.

— Не са номерирани.

— Ето — Елън постави пред него бележника си.

— Втори отляво, четвърти ред — потвърди той гласно. — И трети отдясно, шести ред.

Уей взе поялника, насочи го към малките черни точки и натисна спусъка. Последва облаче дим и докторът извади първия компонент с пинсетата. След миг и вторият беше освободен. За проверка Лий докосна откритата тъкан с все още горещия връх на поялника, оставяйки тънка овъглена линия. Джори лежеше на масата като труп.

— Можеш да го освободиш, Деметра.

— Мъртъв ли е? — попита тя ужасено.

— О, не! Просто спи много дълбоко.

— Много ни помогна — каза Сорбел.

— Сега мога ли да си вървя?

— Разбира се, почти свършихме.

Деметра побърза да излезе от стаята.

Уей Ликсин се зае с втората кутия. След като я отвори и се разкриха вътрешните схеми, Сорбел му донесе чифт дълги екранирани кабели от машината на масата зад тях. Направиха стерилна проба и провериха къде трябва да се запоят в следващата лепенка. Още две облачета от сив дим, и първият етап от процедурата беше завършен.

Време бе да събудят Джори.

Златен Лотос, 19 юни

Деметра не си спомняше някога да е припадала.

Едно лято бе на гости в ранчото на Деди и спокойно наблюдаваше как ветеринарите жигосват кравите и слагат радиопазачи в техните големи клепнали уши. Дори беше помагала да връзват младите бикове и да ги кастрират. Седейки върху техните солидни гърбове, докато острите косми я бодяха през дъното на дънките й, Деметра мислеше, че се намира на върха на света. Ножовете проблясваха на слънчевата светлина, кръвта бликаше и тези неща не я безпокояха.

Но това беше преди да влезе в малката стаичка и да наблюдава как някой обелва черепа на мъжа, с когото е правила любов. Да гледа как се тресе като един от онези бикове и очевидно усеща всеки прорез. А после, когато раната се отвори и откри, че вътре е пълен с машинарии… й дойде много.

Деметра излетя от стаята, превърнала се в операционна, зелена като елф. Вън, в коридора, Лоул се опита да я спре, но когато видя колко е бледа, я посъветва да се прибере и да си легне. И, разбира се, да не казва нищо. Тя едва му кимна и се затича покрай откритите водни цистерни, опасявайки се да не повърне в тях.

Сега, намирайки се на сигурно в стаята си, Деметра се загърна в старата си хавлия и си сложи студена кърпа на челото. Лежейки в леглото, тя извърна глава към монитора в стаята.

— Терминал? Не приемай обаждания. Не ме безпокой. Не искам никого.

— Разбира се, мис.

Тайното място на Деметра, 19 юни

Беше изгубил чувството си за време.

Джори — ако това все още бе неговото име — отново се ослуша за фоновия шум от главния часовник на мрежата. Не чу нищо. Нито часовника, нито разговорите на останалите групи от креоли и киборги, нито повиквателните от очакващите да се свържат с него. Нищо. Беше отрязан. За пръв път в своя живот като креол, той беше сам със себе си. Без поощряване. Без общество. Празно.

С нарастваща тревога той предаде своя знак и код за достъп. Не получи отговор. Нямаше даже статични разряди. Това бе плашещото — не бе в състояние дори да почувства електромагнитната околна среда, в която непрекъснато се бе къпал. Беше сляп и глух.

Джори отвори очи към заобикалящия го свят. Обгръщаше го слаба светлина в центъра на която се виждаха сенчести фигури. Една от тях приличаше на монах с качулка над… не, това бе дълга тъмна коса. Косата на Елън, спускаща се по раменете й. Хубава, чиста коса.

— Елън?

— Тук съм, Джори.

Фигурата се приближи към него. По гласа й той се увери, че това наистина е Елън.

— Какво става с мен?

— Претърпя инцидент.

— Някой ме удари.

— Знам.

— Защо?

— Нуждаем се от тебе, Джори. Трябва да ни кажеш някои неща за мрежата.

— Какви неща? Защо не мога да се свържа с мрежата? Защо съм толкова сам? Какво е станало с мен?