Мейдей

Някой се приближи до нея и я сграбчи за раменете. Барбара замръзна неподвижно, а след това бавно се отдръпна встрани. Едно момче, на около осемнадесет години, мина край нея, препъвайки се. Човекът, над когото се бе надвесила неволно, я хвана за дясната китка. Тя внимателно издърпа ръката си и продължи напред по пътеката. Сърцето й започна да бие по-бързо, устата й пресъхна от страх.

Йоширо се опита да се овладее и реши да пресече напряко и да излезе на другата пътека. Мина покрай две седалки и спря, осъзнала, че няма да може да се провре покрай двамата мъже, които седяха на другите две места. Тя внимателно се изкатери на празната седалка пред нея, прескочи я и излезе на лявата пътека.

Наближи участъка, отрупан с боклуци, сред които, осветени от ярката слънчева светлина, се виждаха гротескно обезобразени човешки тела. Някои от пътниците пълзяха и се провираха сред тия разкривени до неузнаваемост човешки останки. Застинала от ужас, Барбара изпрати с поглед една жена, която се промуши до зиналата дупка, закачи с тялото си увисналите кабели, а след това изчезна в пространството. За миг зърна тялото й да прелита край прозорците на самолета.

Йоширо беше толкова потресена, че не можа дори да извика. Дали онази жена бе извършила самоубийство? Съмняваше се. Никой от пътниците не бе запазил достатъчно разсъдък за подобно действие. Сякаш за да потвърди предположенията й, един възрастен мъж запълзя към същата дупка в корпуса. Когато я наближи достатъчно, тялото му бе подхванато от силния въздушен поток, който го изхвърли навън. Йоширо видя тялото да се удря в крилото, преди да полети надолу. Тя рязко извърна глава и погледна напред към пътеката, която щеше да я отведе до относителната безопасност на стълбището.

Част от пътниците лежаха върху пътеката. Други стояха на групи, или се опитваха да се движат. Приличаха на кукли, които се щурат насам-натам, а телата им отскачаха при всеки сблъсък с изпречилите се на пътя им други безумци. Гледката беше кошмарна и Барбара Йоширо изпита усещането, че някаква струна, опъната до краен предел в душата й, всеки момент ще се скъса.

Барбара измина последните няколко фута по пътеката и стигна до купчината отломъци. Започна да пристъпва предпазливо по неравния под. На по-малко от петдесет фута пред нея се намираше синята пластмасова стена на кухненския бокс и тоалетните, а зад нея бе разположено витото стълбище.

Хората продължаваха да я бутат и да я заобикалят. Звуците, които издаваха, не приличаха на човешки. Кой знае защо стоновете и несвързаното им бръщолевене изведнъж прерасна в какофония от пронизителен вой, стенания и писъци. След това всичко утихна. След малко гласовете им пак се извисиха и целият цикъл се повтори отново. Тялото на Барбара потрепера неконтролируемо.

Наложи си да се вгледа в лицата на мъжете и жените, които се намираха най-близо до нея. Искаше да разбере дали те общуват по някакъв начин, дали все пак са в състояние да осъществят някаква форма на комуникация. Това щеше да й помогне да реагира по-адекватно на ситуацията. Повечето от лицата обаче не изразяваха нищо. Никакви емоции и интереси, никакви прояви на душевност. Божията искра бе напуснала телата на тези нещастници. Би й било по-лесно да забележи следи от разум в изражението на някоя маймуна, отколкото в окървавените лица, празните очи и зиналите, разлигавени уста на хората около нея.

Имаше обаче няколко души, които показваха признаци на някакъв интелект. Един млад мъж, облечен в син блейзър, я бе проследил, движейки се успоредно с нея по дясната пътека. В момента стоеше от другата страна на зловещата купчина, натрупана край голямата дупка, и се взираше в нея. Видя го да поглежда към дупката, а след това да се отдръпва настрана от нея, пробивайки си път сред хората наоколо. Изведнъж рязко спря и погледна надолу към краката си.

Барбара Йоширо проследи погледа му. Забеляза някакво куче сред боклуците. Кучето на слепеца. Златист ретрийвър. То седеше на пода, напъхало глава между две обърнати седалки. Ядеше нещо… Барбара притисна ръка към устата си.

— О, не! Господи, не!

Младият мъж внимателно заобиколи кучето. Барбара бе обхваната от силна паника. Коленете й започнаха да треперят. Зави й се свят. Сграбчи една изкривена алуминиева стойка, за да не падне. Кучето измъкна нещо от купа. Кост. Ребро.

— О! О! — Усети, че в гърлото й се надига ужасяващ писък и се опита да го потисне, но звукът излезе от устата й — дълъг и пронизителен вик, който заглъхна със сърцераздирателното:

— О, мили Боже!

Хората около нея се обърнаха по посока на звука. Младият мъж бързо тръгна към нея.