Мейдей

Барбара стигна до другия ъгъл, който се намираше по-близо до стълбището. Тук мелето от тела бе толкова гъсто, че тя едва успяваше да си проправи път. Извика отново, но заобикалящата я врява бе толкова оглушителна, че дори тя не чу собствения си глас. Забеляза, че пътниците са се качили няколко стъпала по-нагоре. Един мъж с олюляване преодоля последните няколко стъпала и нахлу в салона. Само миг по-късно тялото му се търкулна надолу и помете по пътя си и останалите, предизвиквайки лавина от тела, които се премятаха надолу по витото стълбище. Господин Стейн очевидно знаеше как да се отбранява. Но той не можеше да я чуе, а дори и да можеше, не би могъл да й помогне.

Йоширо обмисли възможните изходи от положението, в което се бе озовала. Единият вариант бе да се престори на мъртва, но около нея се блъскаха и натискаха толкова много хора, че това щеше да се окаже невъзможно. Освен това не й стискаше да го направи. Вече разбираше, че тълпата е загубила интерес към нея, но епизодичните изблици на насилие силно застрашаваха безопасността й. Освен това младият мъж продължаваше да не я изпуска от погледа си. Барбара осъзна, че единственият й шанс е да се добере до кухненския бокс и да се спусне с асансьора до камбуза. Там щеше да е в безопасност. Освен това долу имаше телефон, от който да се свърже с пилотската кабина. След като взе това решение, тя се поуспокои и тръгна по-решително през тълпата. Докато се движеше, отбеляза, че силно й се вие свят и се уморява много бързо. Погледна надолу. Дясната й китка продължаваше да кърви. Барбара я стисна с лявата си ръка, без да спира да се промъква към целта си. Не отделяше гръб от стената и бавно се придвижваше към другия ъгъл. Зави зад него и тръгна странично по посока на опашката. Мъжът с блейзъра изчезна от погледа й.

Гърбът й се плъзгаше леко по пластмасовата стена. Напипа с ръка входа към кухненския бокс. Асансьорът. Приближи се до асансьора. Кръвта продължаваше да се процежда между стиснатите й пръсти, краката й трепереха от умора. Човешки лица и тела се промъкваха около нея, ноздрите й потръпваха от зловонието, което се разнасяше от тях. Стомахът й се разбунтува, устата й се напълни с жлъчен сок.

Рамото й се пъхна в отвора на вратата. Тя вложи малко повече сила и се промъкна навътре. Сега само лявото й рамо оставаше приковано към стената.

Тълпата изведнъж сякаш се раздели надве и Барбара видя мъжа със синия блейзър да се появява в пролуката. Погледна право към нея и се усмихна. Изглеждаше почти нормален и тя за миг си помисли, че би могла да го помоли за помощ. Веднага след това обаче си даде сметка, че не би могъл да е нормален. В отчаянието си и тя бе започнала да разсъждава ирационално. Мъжът пристъпи към нея.

Барбара политна назад към бокса и се вкопчи с ръце за рамката на вратата. Ритна с крака и уцели мъжа в слабините. Той извика от болка и ръмжащият звук, изтръгнал се от устата му, по безспорен начин й даде да разбере, че човекът не е с всичкия си.

Барбара протегна ръка към плъзгащата се врата и я затвори. Тя се изду под напора на телата от другата страна и поддаде почти веднага, но това все пак осигури на Барбара достатъчно време, за да се обърне към асансьора.

В тясното и късо помещение имаше двама мъже, които лижеха разлята храна направо от кухненските плотове. Тя бързо, но спокойно, мина край тях и влезе в отворения асансьор.

Барбара Йоширо протегна треперещата си ръка и затвори външната врата. След това отчаяно започна да натиска копчетата за управление на асансьора. Най-накрая вътрешната врата започна бавно да се затваря.

Външните врати изведнъж рязко се отвориха. Барбара се озова лице в лице с Джордж Йейтс. Преди да се е затворила вътрешната врата, Йейтс се плъзна в асансьора. Вратата се затвори зад него. Асансьорът тръгна надолу.

Барбара ухапа ръката си, за да не изпищи. По лицето й потекоха сълзи, в гърлото й се зароди изпълнен с ужас хленч. Мъжът не откъсваше поглед от нея. Започна да се притиска към нея. Барбара усети стегнатото му тяло, долови дъха му. Ръцете му се плъзнаха по тялото й, погалиха бедрата, а след това и гърдите й.

Барбара отстъпи крачка назад към ъгъла на движещия се асансьор. Мъжът се притисна още по-силно към нея.

Асансьорът спря и вратите се отвориха към малкия, слабо осветен камбуз.

Джордж Йейтс я натисна с все сила за раменете и не я пусна, докато коленете й не се огънаха. Надвеси се над нея, сграбчи дългата й черна коса и придърпа главата й към слабините си.

Барбара се опита да се освободи и да се изправи.

— Не! Моля ви! Не! — Ръката й силно кървеше и тя се чувстваше много слаба и отпаднала.

— Оставете ме на мира. Моля ви. — Барбара вече плачеше с пълно гърло. — Моля ви, не ме наранявайте.

Всичко около нея сякаш бе започнало да се върти, малкото помещение като че ли притъмня още повече. Усети, че мъжът я дърпа за косата и я влачи напред. Барбара се простря на пода, опитвайки се да се престори на мъртва с надеждата, че ще го накара да изгуби интерес към нея.