Многоръкият бог на далайна

Шооран знаеше, че след преследването на Йороол-Гуй и болестта, която му беше отнела почти цялата увереност, не бива да се напряга прекалено и че два оройхона на ден сигурно са му много, но не можа да се сдържи. Пък и казва ли ти някой кое е по-опасно — да построиш втори оройхон или да тръгнеш да се връщаш през огненото блато. И той избра строенето.

Въпреки че нямаше съвсем безопасно място, четирите подредени един до друг оройхона бяха добра защита — дори да решеше да повтори набега си, Йороол-Гуй нямаше да може да се прехвърля мигновено от единия край до другия и значи, за да се спаси, Шооран трябваше да направи само няколко крачки. Така че той легна да пренощува в центъра на квадрата. Пушекът пареше гърдите му, но пък за сметка на това Йороол-Гуй не можеше да го изненада.

И въпреки изпълнения с тревоги ден, а може би точно поради това, заспа веднага. Спеше неспокойно, понеже помнеше къде е легнал, но все пък му се присъни сън. И в този сън дойде черният уулгуй и каза жално:

— Защо ме удари? И навремето не ти направих нищо лошо, и сега бях дошъл за добро.

— Това ти ли беше? — учуди се Шооран. — Но нали си мъртъв?

— Какво значение има кой е бил? Искам да ти кажа, че не трябвате да идваш тук. Защо дойде?

— Отивам при Добрите братя.

— Натам има много по-лесен път. Но ти искаш да минеш оттук, нали си илбеч. Защо обаче трябва да си илбеч?

— Трябва. Построих нови земи и хората, макар и под властта на вана, живеят мъничко по-добре.

— Това е само временно. Вие, хората, се плодите по-бързо, отколкото расте дори чавгата. Помисли за друго: светът е краен! Сега хората имат надежда, че ще се появи илбеч и ще им даде много земя. Ако застроиш целия свят, ще им отнемеш тази надежда. А ако не го застроиш, какъв е смисълът да опитваш?

— Млъкни — каза Шооран. — Знам, че това е сън, знам, че те сънувам и че думите ти са собствените ми въпроси, на които не искам да отговоря. Искам да се събудя. Не бива да спя дълбоко, опасно е.

— Не е опасно — каза уулгуят. — На този оройхон още не е порасла чавга, няма още и жирхове. А Йороол-Гуй не може да те нападне, без да го чуеш. Ако искаш обаче, събуди се. Но въпросите ще си останат.

Шооран изплува от съня и макар още да беше нощ и небето да не бе почнало да изсветлява, стана и започна да се приготвя. Време беше да строи пътя.

Тук Стената на Тенгер беше в още по-окаяно състояние. Изглежда, колкото по-далече беше от брега, толкова по-слабо се съпротивляваше на въздействието на далайна. Шооран издигна оройхона без проблеми, но не стъпи на него. Вече свикваше с това как мигновено лумват аварите, щом ги доближи, и сега искаше да види какво ще стане, ако не излезе на граничния оройхон. Освен това нали щеше да трябва да построи до него друг — нямаше намерение да прави пак огнено блато. Стигаше му предишната среща с Многоръкия, още повече че не знаеше дали ще може пак да се отърве.

Не успя да издигне още един оройхон, защото Йороол-Гуй дойде.

В първия миг, когато още неукрепналите суур-тесеги рухнаха и богът на далайна изскочи от пълния с камъни и пяна въртоп, Шооран се уплаши. И насмалко да побегне, което неминуемо щеше да доведе до гибелта му, но навреме си спомни, че зад гърба му има четири оройхона и че само двата от тях са огнени, така че ще може да се изплъзва на отвратителното божество колкото си иска. След което бавно заотстъпва по синора, като наблюдаваше накъде ще скочи Йороол-Гуй. Той обаче по някаква неизвестна причина се нахвърли върху току-що издигнатия граничен оройхон, което си беше чист късмет — Шооран можеше да се оттегли спокойно и без да рискува нищо, — но го овладя странно, чак болезнено любопитство. За пръв път виждаше Йороол-Гуй откъм гърба — ако можеше да се каже, че той има гръб, разбира се. Многоръкия не се беше покатерил целият на оройхона, някаква част от него, издължена и пулсираща, висеше надолу. По нея също имаше ръце, впити в ръба на оройхона като възлести корени, и го къртеха и сриваха в далайна. Основната маса на чудовището обаче, макар и невидима от мястото, където стоеше Шооран, пълзеше по граничния оройхон. И там нещо трещеше и се рушеше, все едно Йороол-Гуй беше решил да стигне до Стената на Тенгер по суша и със собствените си ръце да довърши онова, което не беше могла да направи влагата на далайна.

Шооран пристъпи крачка към него… а после затича право напред. Не биваше да го прави, в никакъв случай, нали навсякъде, невидимо за очите, можеше да е проснато тъничко като паяжината на зогг, но здраво като въже, сплетено от жив косъм, осезателно пипало. И все пак Шооран дотича дотам, където се събираха ъглите на оройхоните, и скочи.

И стъпи на граничния оройхон, и в същия миг аварите лумнаха с огън, в сравнение с който всеки огън, запален от човешки ръце, щеше да прилича на студеното блещукане на подземен плужек. И пламъците обгориха изпълзелия на оройхона Йороол-Гуй.