Мъртви на прага

По-рано Клод работеше като стриптийзьор в нощен клуб „Хулигани“ в Монро, а сега бе негов управител. От време на време се подвизаваше и на модния подиум. В Северна Луизиана възможностите за подобни изяви бяха силно ограничени, затова Клод (поне така твърдеше Клодин) бе решил да си опита късмета в конкурс „Мистър Романтика“, организиран от някакво издателство на любовни романи. Елфът Клод дори бе прибегнал до услугите на пластичен хирург, за да коригира заострените си уши. Очевидно имаше огромно желание да се появи на корицата на любовен роман. Не знаех подробности за този конкурс, но изобщо не се съмнявах кой ще е победителят.

Клодин случайно спомена, че неотдавна брат й се е разделил с любовника си и е необвързан: почти двуметров красавец с къдрава черна коса, здрави бицепси и плочки на корема, достоен за корицата на спортно списание. Добавете към всичко това чифт топли кафяви очи, изваяна челюст и чувствена уста със сочни алени устни — и ето ви Клод. Не че ме вълнуваше.

Без да разчитам на помощ от сестрата, която продължаваше да повтаря „майчице… майчице мила“, аз станах от количката и седнах в колата.

— Благодаря — учтиво казах аз, опитвайки се да прикрия изумлението си.

— Клодин не успя да се измъкне от работа, затова ме събуди по телефона и ме помоли да те взема. Аз съм личният ти шофьор — кисело каза Клод.

— Много благодаря — отвърнах, след като обмислих още няколко възможни отговора.

Изненадах се, че не попита как да стигнем до Бон Томпс; нямах спомен да съм го виждала в нашето градче, а — както вече казах — хубавец като него веднага се набива на очи.

— Как е рамото ти? — внезапно попити той, сякаш някой насила го караше да задава любезни въпроси.

— По-добре — отвърнах. — Имам и рецепта за обезболяващи.

— Значи трябва да се отбием и в аптека, така ли?

— Ами… ако нямаш нищо против. В близките няколко дни не бива да шофирам.

Щом влязохме в Бон Томпс, обясних на Клод къде е аптеката и той паркира точно пред входа. Измъкнах се криво-ляво от колата и се запътих към входа. Клод се направи на разсеян и не помръдна от мястото си.

Аптекарят, естествено, знаеше за случая и се поинтересува накъде отива този свят. Не успях да му отговоря. Докато чаках лекарствата, оползотворих времето си в размисъл за Клод. Възможно ли беше да е бисексуален? Поне мъничко? В аптеката влизаха жени със замъглени погледи. Те, естествено, бяха лишени от привилегията да разговарят очи в очи с него и дори не подозираха за сприхавия му нрав.

— Много се забави — каза той, когато се върнах в колата.

— Да, господин Самата Вежливост — отсякох аз. — Оттук нататък ще бъда по-чевръста. Огнестрелна рана, голяма работа. Моля за извинение.

С крайчеца на окото си забелязах, че по бузите му плъзна червенина.

— Съжалявам — сухо каза той. — Държах се грубо. Хората често ми го казват.

— Сериозно? Не може да бъде!

— Да — призна той и чак тогава осъзна, че в тона ми има лек сарказъм. Бих казала, че ме изгледа кръвнишки, но той бе твърде красив за подобен израз. — Виж какво, искам да те помоля за услуга.

— Великолепно начало. Направо ме размекна.

— Ще спреш ли най-сетне? Знам, че не съм… не съм особено…

— Вежлив? Любезен? Галантен? На прав път ли съм?

— Суки! — извика той. — Млъкни малко!

Имах нужда да глътна едно от обезболяващите си хапчета.

— Да, Клод, каква услуга? — любезно попитах аз. Твърде любезно дори.

— Организаторите на конкурса искат портфолио. Аз ще отида в студиото на Ръстън, за да ми направят професионални снимки, но ми се искаше да имам и няколко по-фриволни… като кориците на онези романи, дето Клодин ги чете непрекъснато. Тя каза, че трябва да си намеря блондинка за снимките, понеже съм тъмен. И аз се сетих за теб.

Ако ми беше казал, че иска да стана майка на децата му, щях да се изненадам повече. Много повече. Но все пак — макар че не познавах по-груб мъж от Клод — Клодин имаше навика да спасява живота ми. Така че се съгласих заради нея.

— Ще ми трябва ли… някакъв костюм?

— Да. Но фотографът прави и любителски карнавални снимки, така че разполага с костюми под наем. Може и да открием нещо подходящо. Какъв размер носиш?

— Осмица. — Е, понякога и десетка. Но пък съм имала случаи, когато съм се побирала и в шестица.

— Кога бихме могли да го направим?

— Раната ми трябва да зарасне — деликатно напомних аз. — Превръзката няма да изглежда добре на снимките.

— О, да. Значи ти ще ми се обадиш, така ли?

— Да.

— Няма да забравиш, нали?

— Не. Направо нямам търпение. — В момента обаче имах нужда от лично пространство, диетична кока-кола и едно от хапчетата, които стисках в ръката си. Спокойно можех да дремна, преди да се изкъпя.

— Познавам готвачката ви — каза Клод. Явно беше решил да развърже езика.

— Аха. Суити.

— С това име ли се подвизава сега? Преди работеше в „Палавите девици“.

— Била е стриптийзьорка?

— Да, допреди катастрофата.

— Суити е претърпяла катастрофа? — Внезапно се почувствах ужасно уморена.

— Да, останаха й белези и тя се отказа от стриптийза. Каза, че щели да са й нужни тонове грим, за да ги прикрива. Освен това се чувствала твърде стара за това.