Нещо лично

— Да спрем дотук, Бенет — обадих се аз. — Това няма отношение към нещата, които предстои да свършим.

Бенет се обърна към мен, после погледна Чарли и Найс. След кратко колебание сви рамене и отстъпи крачка назад, заемайки предишното си място до прозореца. В следващия миг разбитата врата се отвори с оглушителен трясък и в бараката се втурнаха двама мъже с пистолети в ръце. Изпълнено с шестима души наведнъж, малкото помещение внезапно стана тясно и задушно. А после стана още по-лошо. През прага пристъпи крак с размерите на стогодишен дънер, леко присвит в коляното. Последваха го масивно рамо, приведен гръб и сгушена в раменете глава, която се намираше на безопасно разстояние от горния праг, над който беше надписът Боулинг клуб. След което пред нас се изправи Малкия Джоуи. В средата на бараката, в целия си ръст от два метра и девет сантиметра. Главата и раменете му почти опираха в тавана.

50

Огромното туловище на Джоуи изтласка горилите му напред, а ние нямахме накъде да отстъпим. Това стана причина да се сгъчкаме един до друг като във вагон на метрото. И да осъществим контакт с нападателите по-бързо, отколкото бихме искали. Единият от хората на Джоуи се притисна в Кейси Найс, хвана лакътя й и я блъсна пред себе си, вероятно с помощта на пистолет в гърба. Другият стори същото с Бенет и това ме лиши от възможността да реагирам. Глокът остана в джоба ми. Не бях в състояние да направя каквото и да било, освен да получа изкривяване на вратните прешлени.

Отблизо Джоуи изглеждаше много по-зле, отколкото си бях представял. Нямаше нищо общо с атлетите от колежанските отбори, които гостуваха на терена на Уест Пойнт и които бях виждал преди години. Главно баскетболни и по американски футбол. Момчетата в тях бяха огромни, но спокойни, фокусирани и най-вече сдържани. Което със сигурност доказваше, че поведението им се командва от главния мозък. Но при Джоуи не беше така. Той се различаваше коренно от дребните нерваци, но също като тях се тресеше и трепереше от пристъпите на гневни спазми. Приличаше на побъркан. С дълбоко хлътнали очи и увиснала над сплесканата брадичка долна устна. Зъбите му бяха влажни, десният му крак нетърпеливо почукваше по пода, а дясната му ръка стърчеше вдървено встрани от тялото с разперени пръсти.

Погледна първо към Чарли Уайт, но бързо отмести очи. После изгледа Кейси Найс, бавно и втренчено. Същото внимание получих и аз, след което дойде ред на Бенет.

— Мислеше си, че не съм забелязал дупката в оградата и отсичането на онова дърво, а? — изръмжа той. — За глупак ли ме вземаш? Беше сигурен, че единствено ти можеш да си позволиш прибори за нощно виждане, нали? Помислихме си, че най-после сте се махнали, но все пак решихме да проверим. И ето какво заварваме.

Бенет не отговори. Аз разпознах и двете горили на Джоуи. Бяха на онзи паркинг зад супермаркета. Охранителите от черния ягуар. Двама от общо четирима. Каймакът на боклука. Редом с шефа си изглеждаха като джуджета. Предположих, че другите двама са отвън. На студа сред мрака. Шофьорът по всяка вероятност чакаше в бентлито, паркирано в далечния край на тясната пътека. Мушнах ръце в джобовете си. Глокът беше в десния, а ножчето за рязане на линолеум — в левия. Погледнах през прозореца към тъмните и неясни контури на улицата, намираща се на около триста и петдесет метра от нас. Надявах се, че Кот няма инфрачервен мерник на пушката си. Ако имаше, спокойно би могъл да избере в кое око да ме простреля.

— Ще ме измъкнеш ли от тук, Джоуи? — обади се зад гърба ми Чарли Уайт.

Джоуи не отговори веднага и в гърдите ми се появи искрица надежда. Може би щеше да поеме в посока, която ще ни отведе до нещо полезно. Заложено е в ДНК-то му. Като при плъховете.

— Те са въоръжени, Джоуи — добави Чарли. — Имат ножове и пистолети.

Джоуи кимна. Два сантиметра нагоре, два надолу. Нищожно движение предвид огромната му глава. Горилата до Бенет пусна лакътя му и се зае да потупва джобовете му. Измъкна сгъваемия нож с прибрано острие и един автоматичен зиг-зауер. Любимият на всички спецчасти по света модел Р226. Горилата до Кейси Найс направи същото. В ръцете му последователно се появиха глокът, ножът за линолеум и шишенцето, в което самотно потропваше последното хапче. Джоуи протегна длан с размерите на капак на боклуджийска кофа и шишенцето кацна върху нея. Опипа го с палец и показалец, а след това го вдигна пред очите си.

— Кой е Антонио Луна?

— Мой приятел — отвърна със запъване Кейси Найс.

— Друсаш ли се?

Отговорът се забави с една секунда.

— Опитвам се да не го правя.

Капачката пропука и отлетя на пода, натисната от нокътя на палец с размерите на топка за голф. Самотното хапче изпадна от обърнатото шишенце в дланта му, където изглеждаше микроскопично.

— Искаш ли го? — попита той.

Кейси Найс не отговори.

— Искаш ли го?

Мълчание.

Огромната лапа на Джоуи се стрелна нагоре и хапчето изчезна в устата му.

Празното шишенце изтрополи на пода.

— Стига, Джоуи — обади се Чарли Уайт.