Нещо лично

Ръката на великана се протегна напред и разбута горилите. В две различни посоки. Това ги принуди да притиснат Найс до стената, а Бенет до прозореца. С лакти на гърлата им и с вече извадени пистолети, насочени към мен. Браунинг „Хай Пауър“, белгийско производство.

Извадих ръцете си от джобовете.

Джоуи се завъртя, мина между двамата си сътрудници и с една гигантска крачка се изправи срещу мен. Лице в лице.

Или по-скоро лице срещу ключица. Беше с шестнайсет сантиметра по-висок от мен. И с двайсет по-широк. Огромна маса от мускули и сухожилия. Не приличаше на културист, а по-скоро на нормален мъж, но изключително силен и раздут равномерно навсякъде. Като къщата си. Тялото му излъчваше остра миризма на пот, а на шията му пулсираше изскочила вена. Всичко това задейства древните инстинкти, дремещи в задната част на мозъка ми. Най-вече онзи, най-древния, благодарение на който сме оцелявали в продължение на седем милиона години. Инстинкта за самосъхранение, който крещеше да се махам моментално. Не го направих. Нямаше къде да отида. Стена отзад, стени отляво и отдясно. И Джоуи точно пред мен. Взрях се в очите му и въпреки слабата светлина успях да зърна една зеница с размерите на монета и друга, голяма колкото връхчето на карфица.

— С какво още се тъпчеш, Джоуи? — подхвърлих.

— Млък!

Ръцете му се повдигнаха. Пръстите му бяха дълги и дебели. Но не като кренвирши. Това би било погрешно описание. Бяха по-големи от кренвирши. И по-твърди. Приличаха по-скоро на тенекиени кутийки със сода, свързани една с друга при кокалчетата. Бяха два пъти по-големи от моите.

Джоуи изви тези пръсти като куки, пъхна ги в джобовете на панталона ми и рязко дръпна. Джобовете се разпраха, а пистолетът и ножът изтракаха на пода. Той протегна крак и ги изрита зад гърба си, после отстъпи към вратата. Същата гигантска и единствена крачка, но в обратна посока.

— Не ме изоставяй, Джоуи — обади се Чарли Уайт.

Гигантът спря и взе да пристъпва от крак на крак. Подът заскърца, закрепеното фенерче се наклони и лъчът му освети глезените ни. Изгубил търпение, Чарли Уайт се размърда, за да изпробва здравината на тиксото около китките си. Прецених, че Джоуи разполага с две секунди, за да вземе решение. Всяко забавяне след тях би означавало, че няма връщане назад. Доверието щеше да е разрушено, а на негово място щеше да се появи подозрението. Чарли никога нямаше да забрави, че през главата на неговия подчинен е минала мисълта да направи точно онова, което бях описал на Бенет.

Две секунди.

После Джоуи взе погрешното решение.

Изви глава към вратата и извика:

— Елате да вземете господин Уайт и да го закарате до дома му.

Което беше невъзможно, защото гигантското му тяло блокираше вратата. Това го принуди да наведе глава, да свие рамене и да приклекне. После се обърна на една страна и се промуши навън. Десен крак, приклякане, ляв крак… и вече го нямаше.

На купона останаха само двете горили, които държаха Найс и Бенет. С едната си ръка притискаха гърлата им, а с другата бяха насочили пистолети в моята посока. Обърнах се към Бенет и попитах:

— Как им викахте на онези нови екипи, които сте организирали?

— Млъквай! — изръмжа мъжът, който го държеше.

— Накарай ме — отвърнах аз.

Не ме накара. Не беше оторизиран да се намесва. Освен в краен случай. Явно съдбата ни щеше да бъде решена по-късно. На по-високо място и по друго време.

— Никак не ги наричаме — отговори на въпроса ми Бенет. — Все още не. Нещата са доста променливи.

— Работиш ли в синхрон с вашите ВВС?

— Да — кимна той. — Интегрален подход.

— Можеш ли да ни уредиш директен полет от тук?

— За Форт Браг ли?

— Да.

— Кога?

— Най-добре веднага. Но да речем, след два часа.

— Ти си оптимист.

— Опитвам се да бъда такъв независимо от обстоятелствата.

— О’Дей няма ли да изпрати самолет за вас?

— Искам Кралските ВВС — отвърнах. — Като компенсация, че не успях да видя кралицата.

Външните пазачи се появиха, прекосиха тясното помещение и помогнаха на Чарли Уайт да се надигне. После извадиха собствените си ножове и прерязаха тиксото на китките и лактите му. Той вдигна ръце и разкърши рамене в опит да възстанови кръвообращението си. Изправи се. Вече не беше заложник, а отново предишният главатар на банда — властен, силен, самоуверен.

— Съжалявам, че загуби, човече — обърна се да ме погледне той. — Сега предстои изпълнението на смъртната ти присъда.

Погледнах навън към моравата за боулинг и тъмната уличка на около триста и петдесет метра по-нататък. Дали Кот наблюдаваше? Представих си го зад някой от прозорците в коридора, с петдесет процента по-висок и по-широк от всеки друг подобен прозорец. Зад него стойка и прибор за нощно виждане, може би купен по интернет, може би откраднат от някой военен склад във Великобритания или Европа. Той се е привел зад стойката. Гледа към дупката в оградата и поваленото дърво, преценявайки всички дребни детайли. Но зрителното поле е тясно. Ние виждахме къщата и той виждаше бараката. Но нито той, нито ние виждахме нещо повече.

И това беше добре.