Нещо лично

— Много просто — на света няма спускова скоба, през която да може да промуши пръста си. Това няма как да стане. Според мен не е докосвал спусък от седемгодишна възраст. Бас държа, че дори тогава му е било трудно. В момента той е някъде навън, може би на моравата, без оръжие. А ние имаме сто и четири патрона, плюс електрическо фенерче.

51

Фенерчето отиде у Кейси Найс. Аз държах по един пистолет във всяка ръка, главно защото изпитвах временен недостиг на джобове. Бенет вървеше след нас, оглеждаше се наляво и надясно, а също така и назад, охранявайки фланговете и гърба ни. Найс включи фенерчето и лъчът му заподскача по пътеката. Пронизваше нощния въздух като ослепителен меч, след който пред очите ни се въртяха оранжеви кръгове.

Никаква следа от Джоуи. Поне в началото. Лъчът покриваше голяма част от широката около метър пътека, но той не беше там. Ако я беше намерил, сигурно щеше да тича по нея. Което нямаше да има нищо общо с тичането, тъй като единственият начин да я използва беше страничното придвижване, с едното рамо напред. А това би било не само неудобно, но и доста бавно бягство. Проверихме далечния край на пътеката, където бях останал да чакам Бенет. Нямаше го там. Проверихме и противоположния, но също без резултат.

Спряхме на място и напрегнахме слух. Нищо. Нито звук. Жълтеникавото сияние все още беше високо над града, но повечето от околните къщи бяха тъмни. Хората си лягаха, следвайки примера на децата си, които вече се унасяха. Много скоро щяхме да се окажем обградени от спящи хора. Тук-там се мяркаха синкавите отблясъци на работещи телевизори. Някои нощни птици гледаха филми, футболни мачове или документални сериали. Надявах се, че това занимание ще е просветляващо в образователен смисъл, тъй като във физическия нямаше никаква полза от него. Издирвахме гигант в непрогледен мрак.

И нямаше да стигнем доникъде, ако не се сетих да направя нещо, което трябваше да направя по-рано. Да се поставя на негово място, да мисля като него, а за миг и дори да се превърна в него. Как бих постъпил? Без оръжие, с елиминирана охрана и шофьор, който чака твърде далече, за да бъде повикан. И ако се придвижвах много бавно, тъй като бях принуден да се промъквам странично по пътеката. Не че беше нужно да тичам, нито пък се нуждаех от подкрепления. Съвсем спокойно бих се справил и сам. Защото вече бях Малкия Джоуи Грийн, все едно съм бил такъв цял живот.

Но ми липсваше публиката, която обичах да имам.

Особено в този момент. Моравата, на която се бяха провеждали първенствата по боулинг, пустееше. Навсякъде около нас хората спускаха пердетата и затваряха очи. Джоуи би могъл да си намери публика на едно-единствено място. Публика от един човек, но въпреки това пламенна и всеотдайна. Съюзник, а може би вече и приятел, колега професионалист. Поне в очите на Джоуи.

Джон Кот би могъл да го наблюдава през бинокъл за нощно виждане.

Или през инфрачервен мерник.

Направих знак на Кейси Найс да изгаси фенерчето, след което предпазливо заобиколихме бараката. Застанахме встрани от прозорците, което означаваше, че сме на един-два градуса от гледката, която получавахме благодарение на приборите за нощно виждане. Там, откъдето се виждаше цялата старателно подстригана морава. И скоро я видяхме отново, но този път с Малкия Джоуи в средата. Гигантът танцуваше сам-самичък под жълтеникавото сияние на града. Мяташе бедра, потропваше с крака, размахваше ръце и клатеше глава в такт с някакъв свой ритъм.

Веднага разбрах какво прави, как и защо го прави. Беше някакво животинско изкуство, родено от интелигентността на гризач. Заложено е в ДНК-то му. Като при плъховете. Не държеше оръжие, но все пак успяваше да отнеме нашето. Как стана това? Обградени от спящи хора. Танцуваше, за да попречи на прицела ни. Не можехме да си позволим да стреляме. Не и тук. Не че щяхме да пропуснем. Деветдесет и девет на сто нямаше да пропуснем. Ето един от философските въпроси, които обичат да обсъждат по вестниците. От какъв шанс се нуждае отговорната личност? Дори един точен изстрел можеше да е погрешен. Куршумът просто влиза и излиза. Може би в меката тъкан на врата, която няма как да го спре или забави. И следващото му попадение щеше да е в някоя спалня със сини или розови стени. Или пък просто щеше да рикошира в някоя кост под непредвидим ъгъл, ниско долу. Може би щеше да улучи само нощна птица, преди да е свършил мачът. Щеше да се стигне до продължения. А стрелецът нямаше да разбере какво се е случило.

Дали можех да произведа такъв изстрел? Да, по дяволите. Малкия Джоуи беше достатъчно голям. А трябваше ли да го произведа? С всичките спящи деца зад него, вляво и вдясно, скрити само зад тънки стъкла?

Оттеглихме се в сянката и облегнахме гърбове на стената на бараката. Да го оставим да потанцува още минута, помислих си аз. Това може би щеше да го измори. И да ни помогне.