Огнен лед

— Не, за съжаление! Рано призори на другия ден, ни изкараха на палубата. Имаше насочени към нас автомати, а от голямата подводница — ни вест, ни кост. Там беше и Пуласки. Дари ни една от гадните си усмивки и извика: „Добро утро, господа.“ — Крайсман имитира акцента му. — „В отплата за това приятно пътуване, ще ви помолим да ни свършите една работа.“ Каза, че трябвало да извадим разни неща от някакъв кораб. Пуласки и още един бандит тръгвали с нас. И така, качихме се отново в NR-1, която бе привързана редом и се потопихме.

— На каква дълбочина?

— Над сто и тридесет метра. Не е кой знае какво за лодка като нашата. Не ни трябваше много баласт, за да слезем. Дъното беше основно тинесто, леко наклонено до един праг, от който се спускаше стръмно надолу. Корабът лежеше на брега на каньон или долина, разположена перпендикулярно на бреговата линия.

— Имаше ли име?

— Не можахме да видим. Целият бе покрит с водорасли и ракообразни. Носът му не беше много наклонен — нещо като онези снимки на „Титаник“. — Човекът показва с ръка.

— Как бе разположен на дъното?

— Корабът лежеше на една страна, силно наклонен. Човек имаше чувството, че ако го побутне по-здраво, ще се преобърне. На левия борд имаше голяма пробойна.

— Виждаше ли се нещо през нея?

— Пълна беше с боклук. Там се задържахме по-малко от минута. Повече ги интересуваше другият край. Бяха поставили оксиженова горелка в края на манипулатора. Легнахме върху наклонена платформа в кърмата. Беше доста рисковано да разполагаме лодката под ъгъл. Имахме усещането, че корабът ще се преобърне всеки момент. Накараха ни да прогорим дупка в надстройката.

— Не в трюма? — пита изненадан Остин. — Товарът би следвало да се намира в трюма.

— И ние бяхме на същото мнение, но не ни бе работа да спорим. Направихме отвор, с размери около три на три метра. Не беше особено трудно, при този почти изгнил метал. Трябваше да бъдем много внимателни все пак. Също като при хирургическа операция. Едно непредпазливо движение и съдът би потънал в дълбокото — всички си давахме ясна сметка за това. Виждаха се койки и матраци. Пуласки и приятелчето му се развълнуваха видимо. Започнаха да се разправят нещо над корабни чертежи, които носеха със себе си.

— На руски ли?

— Така звучеше. Изглежда ни бяха накарали да режем не където трябва. Направихме още два опита, преди да попаднат на онова, което търсеха. Беше доста просторна кабина, пълна с големи сандъци, също като онези, които продават в антикварните магазини.

— Колко такива сандъка имаше?

— Десетина, разхвърляни на различни страни. Пуласки ни накара да ги приберем. Не беше лесна задача — те бяха очевидно тежки и напрягаха ръката на манипулатора до краен предел. Придърпахме сандъците до ръба на отвора и поискахме от кораба да спусне въжета с куки накрая. Прикрепихме ги към сандъците и се дръпнахме назад, за да може корабът да ги изтегли с мощните си винчове.

Опитният в подобни операции Остин отбелязва:

— И аз бих постъпил по същия начин.

— Идеята беше на капитан Логан — отвръща притеснен Крайсман. — Приличахме на британските войници в оня филм „Мостът на река Куай“. Професионалното предизвикателство ни увлече и бяхме горди, че се справихме с успех.

— Няма за какво да се срамувате — иначе може би щяха да ви убият.

— Същото каза и капитанът. Работехме на смени. Натъкнахме се на няколко усложнения, каквито могат да се очакват при толкова сложна работа, но в крайна сметка измъкнахме всички сандъци от потъналия съд.

— Разбрахте ли какво има в тях?

— Много странна работа! Избутаха ни зад надстройката, но ние ги чувахме, как отварят сандъците с кози крак. Бяха много възбудени. После настъпи тишина, а след това започнаха да се карат. Сетне при нас дойде Пуласки и започна да ни крещи на руски, сякаш ние бяхме виновни. Беше много ядосан, но и малко уплашен сякаш. — Крайсман оглежда другите и те кимват в съгласие.

— И не разбрахте, защо е цялата разправия?

Той поклаща глава.

— Свалиха ни долу, а когато отново ни изкараха на палубата, беше вече нощ. Гигантската подводница се бе върнала. Имаше и още един кораб наблизо. Не се виждаше добре в тъмното, но май беше голям. Прехвърлиха ни на борда на подводницата — без капитана и пилота — в същата първокласна кабина. Плавахме под вода по-кратко време от първия път. Когато ни изведоха, видяхме се в помещение, голямо колкото самолетен хангар.

— Трябва да е бил докът за подводници. Какво стана с NR-1?

— Нямам представа. Когато потеглихме, тя остана привързана към спасителния кораб. Надявам се капитанът и пилотът да са добре. Защо ни разделиха?

— Може би са имали и друга задача за лодката, а може просто да ги държат с някаква друга цел. Какво стана след това?

— Настаниха ни в помещение с койки. Там останахме няколко дни. Скука до немай-къде! По едно време отдолу се разнесе страхотна експлозия.

— Взривили са входа към хангара.

— Защо?