Огнена

Кансръл спря, прибра ножа в колана си и застина, скръстил гневно ръце. Туай се отдалечи, куцайки — скимтеше, подвил опашка. В този момент Кансръл сякаш се преобрази. Падна на колене, прегърна я отново, целуна я и й зашепна утешително, докато спря да плаче. Почисти пръстите й и ги превърза. Седна до нея и й изнесе урок как да контролира ума на животните. Когато най-сетне приключи, тя хукна да търси Туай. Намери го в стаята си — свит засрамено на кълбо в ъгъла. Взе го в скута си. Опита се да го успокои мислено, та следващия път да успее да го защити.

На другата сутрин се събуди сред тишина. Не чуваше обичайното трополене на Туай пред вратата. Търси го цял ден — около своята къща, около Брокъровата, така и не го откри. Туай бе изчезнал.

— Сигурно е избягал — отбеляза Кансръл с обиграно съчувствие. — Кучешка му работа! Горкото ми дете!

Така Файър се научи да лъже баща си когато я пита дали някой я е наранил.

С годините Кансръл започна да я посещава по-рядко, но оставаше по-дълго, защото пътищата не бяха безопасни. Случваше се да се появи пред прага й след месеци, придружен от жени или търговци на животни и опиати. Водеше и нови чудовища за клетките си. Понякога целият му престой бе белязан от въздействието на някакво отровно растение. Или пък, напълно трезвен, изпадаше в странни променливи настроения, изглеждаше мрачен и раздразнителен и се нахвърляше върху всички, с изключение на Файър. Друг път бе прекрасен и жизнерадостен като звънливите мелодии, които Файър изпълняваше на флейтата си. Тя се страхуваше от животните му, от шумното му, обаятелно, разпътно присъствие в тихия й живот. След всяко сбогуване с него я обземаше дълбока самота — единствено музиката я успокояваше и тя се залавяше с всички сили за уроците, без да забелязва каква завист предизвиква напредъкът й у учителите.

Брокър не й спестяваше истината за Кансръл.

„Не искам да ти повярвам“, повтаряше му мислено тя след поредната история за злодеянията на Кансръл. „Но знам, че е вярно, защото самият той ми разказва истории и никога не изпитва срам. Разказва ми ги като житейски уроци, чиито пример да следвам. Притеснява се, задето не използвам силите си като оръжие.“

— Не разбира ли колко си различна от него? — питаше Брокър. — Ти си замесена от съвсем друго тесто, не го ли вижда?

Файър не можеше да опише с каква самота я изпълват думите на Брокър. Как копнее понякога тихият й, обикновен и добър съсед да е истинският й баща. Искаше да е като Брокър, да е замесена от неговото тесто. Ала знаеше какво е и на какво е способна. Спря да се оглежда в огледала, но го виждаше в очите на хората и осъзнаваше колко лесно би могла да направи жалкия си живот малко по-приятен, така, както правеше Кансръл. Не сподели с никого, даже с Арчър, колко се срамува от изкушението.

Когато Файър навърши тринайсет опиатите убиха Накс, а двайсет и три годишният Наш пое юздите на погубеното кралство. Пристъпите на ярост на Кансръл зачестиха. Както и меланхоличните му периоди.

Когато Файър навърши петнайсет, Кансръл отвори клетката на среднощно синия си чудовищен леопард и си замина за последен път от живота на Файър.

Трета глава

Едва когато отвори очи, Файър осъзна, че е заспала в библиотеката на лорд Брокър. Събуди я чудовищната котка на Брокър, вкопчила се в ръба на роклята й като човек, увиснал на въже. Тя примижа, та очите й да свикнат с рехавата светлина, и се вслуша в съзнанието на котенцето. Продължаваше да вали. Бе сама в стаята. Разтърка рамото на ранената си ръка и се протегна в стола, вдървена, но поотпочинала.

Котенцето се закатери към скута й, впи лапи в коляното й и провисна, впило очи в нейните. Бе разбрало каква е, защото шалът й се бе смъкнал с един пръст назад. Чудовищата умееха да ценят събратята си. Котенцето бе яркозелено със златисти лапички. Умът му се пресяваше към нейния.

Животните-чудовища не бяха, разбира се в състояние да контролират съзнанието на Файър, но по-глупавите упорито опитваха. Котенцето бе твърде дребно и безпомощно да си въобрази, че може да я изяде, но все пак искаше да си поиграе, да захапе пръстите й, да оближе няколко капки кръв. Файър обаче реши да мине без котешки драскотини. Вдигна го в скута си, почеса го зад ушите и му зашепна безсмислици — колко е силно, великолепно и умно. В добавка му изпрати и една доза сънливост. То се завъртя в скута й и скочи на пода.

Домашните чудовищни котки контролираха числеността и на чудовищните, и на обикновените мишки. Това бебе щеше да стане едър и охранен котарак, да живее дълго и щастливо и навярно да роди много чудовищни котенца.

Човеците-чудовища, от друга страна, обикновено не живееха дълго. Преследваха ги прекалено много хищници, прекалено много врагове. Беше добре, че Файър е единствената оцеляла от рода си. Отдавна бе решила, още преди да приеме Арчър в леглото си, да бъде и последната. Повече канслъровци нямаше да има.