— Макар да предполагам, че има връзка и с палячовския вид на някои от трупите, които били толкова бедни, че дрехите им били окъсани и развлечени.
— Благодаря ти, ре'лар Квоте — официално кимна ректорът. — Седни, докато ние се съвещаваме.
> 10.
> Да бъдеш ценен
Таксата за обучение, която ми бе определена, беше девет таланта и пет йота. По-добре от десетте таланта, предсказани от Манет, но повече, отколкото носех в кесията си. Имах време до утре на обяд да уредя сметката си с касиера или щях да бъда принуден да пропусна цял семестър.
Отлагането на обучението ми не би било чак такава трагедия. Но само студентите имаха достъп до ресурсите на Университета като оборудването в лабораторията за изобретения. Това означаваше, че ако не можех да платя таксата си за обучение, щяха да ми забранят да работя в работилницата на Килвин — единствената работа, където можех да се надявам да спечеля достатъчно пари за таксата ми за обучение.
Спрях в Ателието и Джаксим се усмихна, когато се приближих към отворения прозорец.
— Току-що продадох твоите фенери — похвали се той. — Успяхме да им вземем малко повече пари, защото бяха последните.
Той запрелиства регистъра, докато откри правилната страница.
— Твоите шейсет процента възлизат на четири таланта и осем йота. Като се извадят материалите и детайлите, които си използвал… — Той прокара пръста си по страницата. — Остават два таланта, три йота и осем драба.
Джаксим остави бележка в регистъра и ми написа разписка. Внимателно я сгънах и я пъхнах в кесията си. Нямаше приятното тегло на монетите, но докара общата сума, с която разполагах, до повече от шест таланта. Толкова много пари и все пак не стигаха.
Ако не си бях изпуснал нервите с Хеме, таксата ми за обучение щеше да се окаже достатъчно ниска. Можеше да уча повече или да спечеля повече пари, ако не бях принуден да се крия в стаята си в продължение на почти цели два дни и да плача и да изпадам в ярост от вкуса на сливи в устата ми.
Внезапно ми мина една мисъл.
— Предполагам, че трябва да захвана нещо ново — казах небрежно аз. — Ще ми трябва един малък тигел, три унции калай, две унции бронз, четири унции сребро, една макара тънка златна тел, мед…
— Чакай малко — прекъсна ме Джаксим и отново посочи с пръст срещу моето име в регистъра, — не виждам да си упълномощен за злато и сребро. — Погледна ме отново. — Да не е грешка?
Поколебах се, защото не исках да лъжа.
— Не знаех, че имам нужда от упълномощаване — оправдах се аз.
Джаксим ме изгледа многозначително.
— Не си първият, който се пробва — отбеляза той. — Висока такса за обучение, а?
Кимнах утвърдително.
— Съжалявам. — Той направи съчувствена физиономия. — Килвин знае, че ако не внимава, Ателието може да се превърне в лихварска къща. — Той затвори регистъра. — Ще трябва да посетиш заложната като всички останали.
Вдигнах ръце и му показах, че нямам никакви бижута по тях.
— Това не е добре — трепна Джаксим. — Познавам един добър лихвар в Сребърния двор. Взима само десет процента на месец. Пак е като да ти извадят зъбите, но е по-добре от останалите.
Кимнах и въздъхнах. Сребърният двор беше мястото, където се намираха дюкяните на сдружението на лихварите. Изобщо нямаше да искат да говорят с мен.
— Със сигурност е за предпочитане пред сделките, които са ми предлагали в миналото — отбелязах аз.
* * *
Премислих нещата, докато вървях към Имре, усещайки познатата тежест на лютнята върху рамото си.
Бях в затруднено положение, но то не беше чак толкова ужасно. Никой лихвар от сдружението нямаше да даде пари на сирак от рода Едема Рух без някаква допълнителна гаранция, но можех да взема на заем от Деви. Все пак предпочитах да не се стига дотам. Не само че лихвата при нея беше грабителска, но ме безпокоеше и какви услуги може да поиска от мен, ако някога просроча заема си. Съмнявах се, че щеше да е нещо дребно. Или лесно. Или пък напълно законно.
Такива мисли се въртяха в главата ми, докато минавах по Каменния мост. Отбих се в една аптека и след това отидох в „Прошареният мъж“.
Когато отворих вратата, разбрах, че „Прошареният мъж“ е пансион. Нямаше обща стая, в която хората да се съберат, за да пийнат. Вместо това имаше малък, богато обзаведен салон с добре облечен портиер, който ме изгледа неодобрително, да не кажа, с откровено отвращение.
— Мога ли да ви помогна, млади господине? — попита той, щом влязох през вратата.
— Търся една млада дама — отвърнах аз. — Казва се Динаел.
— Ще отида да проверя дали е тук — кимна той.
— Не си прави труда — рекох аз и тръгнах към стълбите. — Тя ме очаква.
Мъжът ми препречи пътя.
— Страхувам се, че не е възможно — каза той, — но за мен ще е удоволствие да проверя дали дамата е тук.
Той протегна ръка и аз я погледнах неразбиращо.
— Вашата визитна картичка? — попита той. — Трябва да я представя на младата дама.
— Как можеш да й дадеш картичката ми, ако не си сигурен дали е тук? — поинтересувах се аз на свой ред.