Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Портиерът отново се усмихна. Усмивката му беше любезна, блага и толкова неприятна, че й обърнах специално внимание и тя се запечата в съзнанието ми. Такава усмивка е като произведение на изкуството. Като човек, израснал на сцената, можех да я оценя на няколко нива. В някои среди такава усмивка е като забиване на нож и аз самият можех да имам нужда от нея някой ден.

— А, дамата е _тук_ — призна портиерът, като натърти на последната дума, — но това не означава, че е тук за _вас_.

— Можеш да й кажеш, че я търси Квоте — по-скоро развеселено, отколкото обидено заявих аз. — Ще почакам.

Не се наложи да чакам дълго. Портиерът слезе по стълбите с раздразнено изражение, сякаш бе очаквал с нетърпение да ме изхвърли.

— Оттук — рече той.

Последвах го нагоре по стълбите. Той отвори една врата и аз минах покрай него с достатъчно, както се надявах, презрителна самоувереност.

Озовах се във всекидневна с широки прозорци, през които надничаше късното следобедно слънце. Стаята беше достатъчно голяма, за да изглежда просторна, въпреки че беше осеяна със столове и дивани. До отсрещната стена беше поставен цимбал, а единият ъгъл на стаята беше зает изцяло от масивна модеганска арфа.

Дена стоеше в средата на стаята, облечена в рокля от зелено кадифе. Прическата й бе така направена, че да подчертава елегантната й шия, и разкриваше изумрудените обици във формата на сълза и огърлицата, която беше в комплект с тях.

Тя разговаряше с млад мъж, който беше… най-добрата дума, за която се сещам, е „красив“. Лицето му беше приятно, гладко обръснато, с големи тъмни очи.

Имаше вид на млад благородник, когото късметът е напуснал толкова отдавна, че едва ли затрудненията му са временни. Дрехите му бяха хубави, но измачкани. Тъмната му коса беше подстригана подходящо за къдрици, но, изглежда, никой не бе полагал скоро грижи за нея. Очите му бяха хлътнали, сякаш не спеше добре.

Дена протегна ръце към мен.

— Квоте — каза тя, — ела да се запознаеш с Джефри.

— Приятно ми е да се запознаем, Квоте — обърна се към мен Джефри. — Динаел ми е разказвала много за теб. Доколкото разбрах, си нещо като… как беше? Магьосник? — Усмивката му беше открита и напълно искрена.

— Всъщност съм арканист — отвърнах аз възможно най-учтиво. — „Магьосник“ придава прекалено приказен нюанс на действителността. Хората очакват от нас да носим тъмни мантии и да гадаем по вътрешностите на птици. А ти с какво се занимаваш?

— Джефри е поет — намеси се Дена, — и то добър, макар че ще го отрече.

— Така е — призна той и усмивката му посърна. — Трябва да тръгвам. Имам среща с хора, които не бива да бъдат карани да чакат. — Той целуна Дена по бузата, разтърси сърдечно ръката ми и си тръгна.

Дена наблюдаваше как вратата се затвори зад гърба му.

— Той е мило момче.

— Казваш го така, сякаш съжаляваш за това — отбелязах аз.

— Ако не беше толкова мил, в главата му можеха да се съберат поне две мисли едновременно. Навярно тогава щяха да се потъркат една в друга и от това да възникне искра. Дори и малко дим би свършил работа, така поне ще изглежда, че в главата му се случва нещо — въздъхна тя.

— Наистина ли е толкова глупав?

— Не — поклати глава тя. — Просто е твърде доверчив. Не притежава никаква пресметливост и откакто дойде тук преди месец, изборите, които прави, са само погрешни.

Бръкнах в плаща си и извадих две малки, обвити в плат пакетчета — едно синьо и едно бяло.

— Донесох ти подарък.

Дена протегна ръка и ги взе, леко объркана.

Онова, което ми се бе сторило добра идея преди няколко часа, сега изглеждаше по-скоро глупаво.

— Това е за белите ти дробове — обясних аз, внезапно смутен. — Знам, че понякога имаш проблеми с тях.

— И би ли ми обяснил как разбра това? — Тя наклони главата си на една страна.

— Спомена го, когато беше в Требон — отвърнах аз. — Направих някои проучвания. — Посочих едното пакетче. — Това можеш да го вариш като чай — съдържа хапниперо, мъртва коприва и лохатм… — После посочих другото. — А от това кипваш листата в малко вода и вдишваш парата, която се надига.

Дена местеше поглед от едното към другото пакетче.

— Вътре съм сложил указания, написани на листчета хартия — продължих аз. — Синьото е онова, което трябва да кипнеш и да му дишаш парата. Нали се сещаш, син цвят заради водата.

— Чаят не се ли прави също с вода? — вдигна поглед към мен тя.

Въпросът й ме накара да примигна, след което се изчервих и не успях да кажа нищо.

— Шегувам се с теб — нежно каза тя. — Благодаря ти. Това е най-милото нещо, което някой е правил за мен от много време.

Дена отиде до един скрин и напъха внимателно двете пакетчета в богато украсена дървена кутия.

— Изглежда се справяш доста добре — казах аз и посочих с жест хубаво обзаведената стая.

Дена сви рамене и огледа стаята с безразличие.

— Келин е този, който се справя добре — отвърна тя. — Аз просто светя с отразена от него светлина.

— Мислех си, че вероятно си намерила покровител — кимнах разбиращо аз.