Песента на Тъмния ангел

— На разходка на върха на брулените от вятъра скали? — попита невярващо кралският пратеник. — Посред нощ?

Домина Сесили разпери малките си, пухкави пръстчета.

— Сестра Агнес беше много смела жена.

— Каква длъжност заемаше в манастира?

— Беше ковчежничка.

— Смъртта й беше ли разследвана?

— Да, в манастира дойде сър Саймън, а после и мастър Мънк. И двамата огледаха брега, но нита един от тях не намери каквито и да било доказателства, че смъртта на сестра Агнес не се дължи на нещастен случай.

— Значи падането й от скалите не породи никакви съмнения, така ли? — попита Корбет.

— Не, никакви. Намерихме трупа й на брега и го погребахме. Сега сестра Агнес, дано Господ се смили над душата й, почива в гробището на манастира.

— А Сердик?

— Дойде за литургията една сутрин. После се повъртя из църквата и си отиде.

— И това е всичко, така ли?

— Да.

— Ами съпругата на пекаря? Амилия Форбър?

— Горката жена! Често я виждахме да минава с коня си покрай портите ни — домина Сесили се заигра със златната гривна, която носеше на пухкавата си китка, — но не знаехме нищо за нея.

Корбет усети, че няма да изкопчи нищо повече от игуменката, така че допи виното си и внимателно остави чашата на масата от едната си страна.

— Домина Сесили, запътил съм се към Уолсингам. Сигурен съм, че негово величество кралят ще остане доволен, когато чуе за гостоприемството, което ми е било оказано в поверения ти манастир.

Игуменката на „Кръст господен“ се усмихна, но в очите й се четеше объркване.

— Бих желал да прекарам нощта в къщата ви за гости — обясни кралският пратеник.

Домина Сесили кокетно плесна с ръце.

— Разбира се, добре си ни дошъл!

И така, Корбет благодари на игуменката и се оттегли, след което се върна при конюшнята и предупреди коняря, че ще отсъства около час — имаше нужда да поязди, за да се успокои и да подреди мислите си. Щом излезе от манастира, той пришпори коня си към брега, решен да се възползва от последните слънчеви лъчи. Когато стигна до дългата лъкатушна пътека, по която се слизаше до брега, спъна коня си и продължи пеша. Мъглата вече се сгъстяваше, а приливът беше в разгара си и вълните се блъскаха в скалите. Корбет се върна за коня си, след което го поведе по скалната пътека, завъртайки главата му настрани, за да го предпази от свирепия вятър. Теренът беше опасен, така че кралският пратеник пристъпваше много внимателно. Той задмина малката падина, в която се гушеше манастирът, и продължи покрай брега. Тук вятърът духаше още по-силно. В един момент конят на Корбет стана неспокоен, така че кралският пратеник го остави да пасе и се върна на мястото, където трябваше да е стояла сестра Агнес. Навън вече падаше мрак и Корбет се радваше, че има топло легло, където да се приюти — нощта обещаваше да е беззвездна и безлунна, а вятърът, който рошеше косата му и насълзяваше очите му, само щеше да се засилва.

За известно време кралският пратеник остана на място. Нищо чудно сестра Агнес да се беше подхлъзнала тук, но, от друга страна, защо й е било нужно на една възрастна монахиня да се взира в морето посред нощ? Какви ли тайни криеше тази околност? Защо Мънк и Сердик бяха идвали тук? Корбет вече се канеше да си тръгне, когато откъм морето нещо просветна. Кралският пратеник напрегна взор и си даде сметка, че въпреки мъглата и усамотеността на този бряг по морските пътища отвъд хоризонта вероятно плават доста кораби и лодки, сновящи между източните пристанища и множеството рибарски селца, струпани по крайбрежието. И така, той продължи напред, отдалечавайки се от манастира, и в един момент забеляза, че скалите постепенно преминават в поредица малки заливчета и естествени пристанища. Доволен, Корбет взе коня си и се запъти обратно към „Кръст Господен“. Когато стигна дотам, проследи с поглед как един коняр разседлава коня му и го настанява за през нощта и пъхна в ръката му една монета.

— Грижи се добре за коня ми — нареди му той. — Утре ме чака дълъг път, който освен това трябва да измина бързо.

— Къде ще ходиш, сър?

— В Уолсингам.

Мъжът се почеса по главата.

— Тогава най-добре да се върнеш в селото и да тръгнеш оттам. Ако следваш пътя и времето е хубаво, трябва да стигнеш до Уолсингам още същия следобед.

Корбет му благодари.

— Между другото сестра Агнес; онази, която падна от скалите…

— Лека й пръст, сър, познавах я добре.

— О, така ли? Тя често ли излизаше да се разхожда по брега?

— Не, само понякога. Винаги беше много внимателна и не излизаше без тояжка и фенер, но пък никога не се спираше — конярят се ухили, разкривайки щърбави зъби. — Всъщност всички в манастира са в непрекъснато движение.

— Но не си забелязал сестра Агнес да следва някакъв определен път по време на разходките си, така ли? — попита Корбет.