Петдесет нюанса сиво

Не си бях позволила да мисля за Крисчън през изминалата седмица. Добре, признавам, сивите му очи ме гледаха в съня ми и знаех, че ще мине цяла вечност, докато изскубна от себе си спомена за усещането на ръцете му по тялото ми. И още толкова, за да спра да усещам с всяко сетиво и клетка на мозъка си онзи негов сладък аромат. Защо ми е изпратил това? Та нали ми каза, че не съм за него.

- Намерих първо издание на „Тес" в Ню Йорк. Продава се за четиринайсет хиляди долара. Но твоето е в много добро състояние. Сигурно е много по-скъпо бърбореше Кейт, докато се консултираше с чичко Гугъл.

- Тези думи са на Тес. Тук тя се обръща към майка си, след като Алек Д'Ърбървил постъпва така гадно с нея.

- Знам каза замислено Кейт. Какво се опитва да ти каже?

- Не знам h не ми дреме. Не мога да приема книгите. Не и от него. Ще ги изпратя с подобаващо кодиран и неразбираем цитат от някоя друга част на книгата.

- Там, където Ейнджъл Клер казва: „Що не си го начукаш"? попита Кейт без смущение.

- Да, точно тази част. Изкикотих се. Милата Кейт моята предана и така окуражителна Кейт. Опаковах книгите и ги оставих на масата. Тя ми подаде чаша шампанско.

- Да пием за края на изпитите и за новия ни живот в Сиатъл!

- Да, за края на изпитите, за новия живот и за добите резултати.

Чукнахме се и пихме до дъно.

В бара беше много шумно, трескаво, пълно с превъзбудени завършващи студенти, които чакаха да ги изритат в живота. Хосе бе дошъл с нас. Той имаше още една година до завършването, но винаги бе душата на компанията. Вкара ни бързо в настроението па бара и ни подбутна към новооткриващата се пред нас свобода с по една грамадна маргарита. След като обърнах петата, вече знаех, че не е добра идея, особено след шампанското.

- И сега какво, Ана? крещеше Хосе. Едва разбирах какво говори сред целия шум.

- С Кейт се местим в Сиатъл. Родителите й са й купили апартамент там.

- Диос мио! Виж само как си живеят хората. Но нали ще дойдеш за изложбата ми?

- Разбира се, Хосе, как бих могла да пропусна такова нещо! Усмихнах се и той обви талията ми с ръка и ме притисна към себе си.

- Ако дойдеш, това ще означава много за мен, Ана каза в ухото ми и ми предложи още една маргарита.

- Хосе Родригес, какво правиш? Опитваш се да ме напиеш? Защото ако е така, планът ти работи. Засмях се. Мисля да мина на бира. Ще ида да взема бира за всички.

- За пиене ли отиваш, Ана? извика през шума Кейт.

Беше нечовешки издръжлива на умора и алкохол. Ръцете й бяха грациозно увити около Леви, колега от нашата група. Той беше и нейният фотограф за студентския вестник. Беше се отказал да прави снимки всички бяха пияни. Имаше очи само за Кейт. Тя бе с тесен къс потник, впити джинси и високи обувки, косата й бе вдигната високо, а няколко нежни кичура елегантно се спускаха около лицето й. Както обикновено прелестна. Аз рядко слагах нещо различно от тениска и джинси, но сега бях обула най-хубавите си. Измъкнах се от ръцете на Хосе и станах.

Майко мила! Как ми се виеше свят!

Наложи се да се опра на стола. Констатирах, че коктейлите с текила не са добра идея.

Започнах да си проправям път към бара и реших, че докато съм все още на крака, не би било зле да ида до тоалетната. „Браво, Ана, правилно мислиш". Тръгнах през тълпата клатушкайки се и омотавайки крака. Имаше опашка, но поне беше тихо и по-хладно. ,Чакай да се сетя на кого се обадих последно. На Хосе май. Дали беше Хосе?" Преди номера на Хосе видях непознат номер. О, да Грей. Май това беше номерът му. Засмях се. Нямах никаква представа колко е часът. Можеше да е заспал. Можеше пък и да ми каже защо е изпратил книгите и онова кодирано послание. Ако наистина иска да стоя настрани от него, защо не ме остави на мира? Потиснах пиянския си смях и рязко натиснах зеленото копче. Той отговори на второто позвъняване.

- Анастейжа? Беше много изненадан. Не че аз не бях изненадана от себе си, че съм събрала смелост да му се обадя. После замътеното ми съзнание отбеляза факта, че той някак е познал номера ми.

- Защо изпрати книгите? Завалях думите.

- Анастейжа, добре ли си? Говориш някак странно. Гласът му беше загрижен, дори твърде загрижен.

- Не аз съм странната, ти си странен. Ето, казах му го най-сетне. Алкохолът ми бе налял голяма доза кураж.

- Анастейжа, пила ли си?

- К'во те бърка?

- Питам само... Къде си?

- В един бар.

- Кой бар? Той май се ядоса.

- Един бар. В Портланд.

- Как ще се прибереш у дома?

- Все някак. Тоя разговор изобщо не вървеше в очакваната посока.

- В кой бар?

- Защо ми изпрати книгите. Крисчън?

- Анастейжа, къде си? Кажи ми. Веднага! Беше толкова властен, както винаги да контролира всичко. Представих си го като режисьор на снимачната площадка, когато са снимали старите филми с бричове за езда, с камшик в едната ръка и мегафон в другата, от онези, най-старите. Започнах да се смея с цяло гърло.

- Ти си толкова... деспотичен кикотех се.

- Ана, къде си, мама му стара!

Крисчън Грей и груб език! Пак се разсмях.

- В Портланд. Далечко е от Сиатъл.

- Къде в Портланд?

- Лека нощ, Крисчън.

-Ана...