Последният жив

— Отвеждат го. Отвеждат мъжа. Той им вика. Мъжът крещи, те също крещят. Каубоите слагат нещо лъскаво на ръцете му. Майката пищи, вдигнала момчето на ръце.

Закрил ушите си с ръце, Уеб се люлееше толкова силно на стола, че за малко не се прекатури с него.

— Всички викат, мъжете викат, момчето вика: „Татко, татко!“ — Уеб също викаше, без да усеща.

Слагат нещо лъскаво на ръцете му. Господи, помисли си Клеър, арестували са Хари Съливан навръх шестия рожден ден на сина му. Боже милостиви!

Тя вдигна поглед към Уеб.

— Много добре, мистър оператор. Успокой се, отиваме другаде. Засега можеш да изключиш камерата, докато решим къде искаме да идем. Така, сега камерата е изключена, а ти си спокоен и отпуснат. Не виждаш нищо. Всички са си отишли. Никой вече не вика. Хората ги няма. Тъмнина и тишина.

Уеб бавно се укроти, свали ръце и се облегна назад на стола. Клеър също се опитваше да се успокои и да събере мислите си. И преди бе провеждала интензивни сеанси по хипноза и бе откривала някои твърде неочаквани подробности за миналото на пациентите си, но всеки отделен случай предлагаше нещо ново, изненадващо и емоционално натоварено. В продължение на минута-две тя се поколеба. Да продължава ли? От друга страна, твърде вероятно беше никога повече да не успее да склони Уеб към хипноза.

— Хайде да вървим нататък. — Клеър погледна бележките си, които бе скрила под възглавницата на дивана. Тя се осмели да ги извади едва когато прецени, че Уеб е напълно хипнотизиран. От предишните им срещи бе забелязала, че размахването на папки го притеснява. В това нямаше нищо необичайно — кой би се радвал да види целия си живот описан на хартия, за да го чете всеки? Клеър си спомни как се бе почувствала самата тя, когато Бък Уинтърс бе приложил същата тактика спрямо нея. Върху всяка страница имаше написана дата. Тя бе почерпила всичката тази информация от служебното му досие и от разговорите си с него. — Продължаваме към… — Клеър се поколеба. Щеше ли да се справи той? Щеше ли да се справи тя? Но се реши и зададе на Уеб следващата дата: деня, в който бе починал вторият му баща. — Какво виждаш?

— Нищо.

— Нищо ли? — Тогава тя си спомни: — Първо включи камерата. Сега какво виждаш?

— Нищо. Пълен, черен мрак.

Странно, помисли си Клеър.

— Да не би да е нощ? Включи осветлението на камерата, мистър оператор.

— Няма осветление. Не искам осветление!

Клеър изведнъж се наведе напред, понеже Уеб бе споменал себе си. Положението беше деликатно. Пациентът вече ровеше в собственото си подсъзнание. Въпреки това тя реши да не прекъсва сеанса.

— Защо операторът не иска осветление?

— Защото ме е страх.

— Защо го е страх нашето малко момче? — Тя се стремеше да поддържа у него обективната дистанция на третото лице, макар той постоянно да се дърпаше към субективната пропаст на първото. А тази пропаст беше дълбока и от нея лесно измъкване нямаше да има.

— Понеже той е някъде там.

— Кой? Реймънд Стоктън?

— Реймънд Стоктън — повтори Уеб.

— А къде е майката на момчето?

Уеб отново задиша учестено; гръдният му кош бясно се надигаше и спадаше. Треперещите му пръсти бяха вкопчени в облегалките за ръце на креслото.

— Къде е майка ти?

Гласът на Уеб бе станал висок и писклив, като на момче преди пубертета.

— Няма я. Не, върна се. Карат се. Все се карат.

— Майка ти и баща ти все се карат, така ли?

— Вечно се карат. Шшшт! — просъска той. — Ето го. Идва!

— Откъде знаеш, какво виждаш?

— Вратата скърца. Тя винаги скърца. Винаги! Просто си скърца. Той се изкачва по стълбите. Там горе я крие. Дрогата. Виждал съм го. Виждал съм го!

— Успокой се, Уеб, всичко е наред. Всичко е наред! — Клеър не искаше да го докосва в този момент, за да не го изплаши, но беше седнала толкова близо срещу него, че главите им почти се допираха. Тя наблюдаваше Уеб с такава загриженост, сякаш беше собствената й умираща майка. Готова беше да прекъсне сеанса във всеки момент, ако нещата излязат от контрол, но много й се искаше да продължи още съвсем малко. Още мъничко.

— Той е на най-горното стъпало на стълбата. Чувам го. Чувам и майка ми. Тя е в подножието. Чака го.

— Но не можеш да ги видиш. Още си на тъмно, така ли?

— Не, виждам ги! — Тонът на Уеб я стресна. Беше станал някак по-плътен и заплашителен, вече не така тънък, момчешки, уплашен.

— Какво виждаш? Какво виждаш?

Той изкрещя следващите думи толкова внезапно, че Клеър за малко не падна от креслото:

— Много добре знаеш какво виждам, дяволите те взели!

В продължение на част от секундата тя беше убедена, че той говори на нея. Това никога преди не й се бе случвало по време на хипнотичен сеанс. Какво искаше да каже? Че тя вече разполага от друго място с тази информация? Но тогава Уеб се поуспокои и продължи:

— Аз повдигнах мъничко купа дрехи от края. Сега съм скрит отдолу.

— От втория баща на момчето ли?

— Не искам да ме види.

— Защото малкото момче се страхува ли?

— Не, не се страхувам. Не искам да ме види. Той не ме вижда. Още не.

— Защо, какво искаш да кажеш?

— Той е точно пред мен, но с гръб. Дрогата и пиенето му са ей там. Навежда се да ги вземе.