Последният жив

Гласът на Уеб ставаше все по-плътен, сякаш от малко момче той се превръщаше пред очите й в зрял мъж.

— Излизам от скривалището, вече не ми е нужно да се крия. Дрехите се надигат заедно с мен. Това са все дрехи на мама. Тя ми ги е оставила тук на купчина.

— Тя ли? Защо?

— За да се крия, когато той дойде. Аз се изправям. Вече съм изправен. Аз съм по-висок от него. По-висок и по-едър.

В тона му тя долови нещо, което я изплаши. Изведнъж усети, че докато Уеб се бе успокоил, тя се бе задъхала и цялата трепереше. Някаква ледена ръка я сграбчи за гърлото. Трябваше да прекъсне сеанса. Професионалните й инстинкти нареждаха незабавно да го събуди, но нещо вътре в нея се противопоставяше.

— Рулата мокет. Корави са като желязо — каза Уеб вече с глас на възрастен. — Скрил съм си едно под дрехите на мама. Сега съм изправен на крака, по-едър от него. Той е дребно човече. Толкова е малък.

— Уеб — започна Клеър. Уеб. Не мистър оператор. Ситуацията излизаше извън контрола й.

— Аз държа в ръка едно руло. Като бухалка. Аз съм голям бейзболист. Уцеля ли топката, мога да я запратя на един километър. Никой не може да се мери с мен. Аз съм едър и силен. Като баща ми. Като истинския ми татко.

— Уеб, моля те!

— Той даже не поглежда. Не подозира, че съм тук. Насмукал се е като свиня.

Тя отново смени тактиката.

— Мистър оператор, изключи камерата.

— Подават ми топката. Ето я, идва. За воле. Аз съм готов и я чакам.

— Мистър оператор, искам да изключиш…

— Той се обръща. Така искам. Искам да ме види. Да види това.

— Уеб! Изключи камерата!

— Той ме вижда. Видя ме! Аз замахвам…

— Изключи камерата. Стоп! Ти не виждаш това. Стоп!!!

— Замахвам. Той ме вижда, знае колко яко удрям. Уплашен е. Сега той е уплашен. Не аз. Вече не аз! Аз вече не се страхувам!

Пред ужасения поглед на Клеър той замахна с въображаемата бейзболна бухалка.

— Улучих! Улучих! Виждам нещо червено. Тече нещо червено. Топката лети, лети. Улучих, топката пада. Търкаля се надолу, надолу. Няма я вече. Сбогом, боклук такъв!

Той се умълча и известно време седя неподвижен, докато Клеър го наблюдаваше внимателно.

— Той става. Опитва се да се изправи на крака. — Уеб помълча. — Да, мамо. Ето ти бухалката. — Ръката му се протегна напред, сякаш подаваше нещо някому. Клеър за малко не посегна да го поеме, но се опомни. — Мама го удря. По главата. Тече кръв. Много кръв. Той не мърда вече. Всичко свърши.

Уеб замлъкна и се отпусна назад в креслото. Сърцето на Клеър биеше толкова бясно, че тя сложи ръка на гърдите си, сякаш да му попречи да изхвръкне навън. Пред очите й като на кинолента се повтаряше сцената с Реймънд Стоктън, който полита надолу по таванските стълби, пада върху главата си, а долу собствената му жена го чака, за да го довърши с навития на руло мокет.

— Искам да се успокоиш и отпуснеш напълно, Уеб. Трябва ти сън. Искам да поспиш.

Тялото му сякаш се бе размекнало и потънало още по-дълбоко в гънките на креслото. Изведнъж тя вдигна глава и извика от уплаха. Романо стоеше, надвесен над нея, с ръка върху дръжката на пистолета.

— Какво, по дяволите, става тук? — поиска да знае той.

— Уеб е под хипноза, мистър Романо. Нищо му няма.

— Откъде мога да съм сигурен?

— Просто ми вярвай. — Самата тя беше прекалено разтърсена от случилото се, за да се опита да спори. — Какво успя да чуеш?

— Минавах оттук, за да го нагледам, когато го чух да крещи.

— Той изживява наново някои твърде деликатни спомени от миналото. Още не съм сигурна какво означава всичко това, но и за двама ни е голяма крачка напред.

Познанията на Клеър по съдебна медицина я насочиха към няколко възможни теории, които трябваше да се проследят. Очевидно убийството на Стоктън с навития на руло мокет е било планирано предварително. В раната на челото му със сигурност бяха останали нишки от мокета. От друга страна обаче, ако подът, върху който бе паднал, е бил застлан със същия мокет, от полицията просто са предположили, че нишките са проникнали в раната при падането. Никой не би се досетил, че преди това жертвата е била ударена с навита на руло изрезка, която се е намирала на тавана. След всички постъпили оплаквания най-вероятно никой, включително и полицаите, не би изпитал съжаление, че този тип най-после си е отишъл от света. След като изясни историята с бащата, Клеър се прехвърли на майката.