Последният жив

Уеб бе казал, че Шарлот Лондон лично е натрупала купчината дрехи на тавана. Дали тя не му бе подхвърлила и навития мокет? Дали не бе подготвила своя едър, преждевременно развит син да се справи със съпруга тиранин? Нейна ли беше идеята? А след като синът бе нанесъл първия удар, тя се бе намесила, за да довърши започнатото, след което бе оставила Уеб да прекара живота си с дълбоко потиснато чувство на вина — толкова дълбоко, че едва в състояние на хипноза си бе припомнил случилото се? Но един такъв дълго потискан спомен беше в състояние да промени цялото му същество, живота и бъдещето му. Щеше да се проявява по най-различни начини, нито един от тях особено приятен. Клеър разбра защо Уеб е това, което е. Той бе станал защитник на закона, за да изкупи не греховете на Хари Съливан, а собственото си чувство на вина. Едно невръстно момче помага при убийството на втория си баща по наставления на своята биологична майка — от психологическа гледна точка нещата не можеха да бъдат по-объркани и болезнени.

Клеър наблюдаваше Уеб, който си седеше мирно в креслото със затворени очи и очакваше следващите й указания. Сега тя разбра и причините за неговия сомнамбулизъм. Децата, станали жертва на семеен тормоз, често се затварят в някакъв свой, измислен свят като защита от ужасите на действителността. Те си създават въображаеми приятели, с които да се борят срещу самотата, а също и един свят на приключения и геройски подвизи, за да компенсират чувството на несигурност и депресия. Клеър вече бе имала пациенти сомнамбули, които контролираха висшите функции на мозъка си до такава степен, че можеха да подсилят или напълно да изтрият цели участъци от паметта си, точно както бе сторил Уеб. Макар и външно да правеше впечатление на силен, самостоятелен, уверен в себе си индивид, вътрешно Уеб Лондон изпитваше нужда да се подчинява и да разчита на други, заключи тя. Оттук идваше и зависимостта му от неговия екип и изключителната му способност да изпълнява заповеди. Уеб беше жаден да се харесва, имаше вътрешна потребност да прави добро впечатление.

Клеър поклати глава. Този човек беше ужасно объркан. И все пак бе устоял на психическия тормоз във ФБР, а по-късно и в ОБТ. Уеб сам й бе признал, че след като бе разбрал логиката на теста за личностен профил, той бе дал лъжливи отговори, за да получи най-добрия възможен бал. Едва ли подозираше колко е бил прав.

Тя погледна Романо; изведнъж нещо й хрумна. Трябваше да формулира много внимателно въпросите си, за да не разкрие по невнимание някоя тайна на пациента. Уеб й бе казвал преди, че не взима никакви лекарства, и тя му бе повярвала. След това, което току-що бе научила, тя се запита дали наистина не използваше някакво средство, за да потиска травмите в душата си. Тя направи знак на Романо да я последва в един отдалечен ъгъл на стаята, където Уеб не можеше да ги чуе.

— Знаеш ли дали Уеб не взима някакви медикаменти?

— Той ли ти спомена, че взима нещо?

— Просто питам. Всеки психиатър е длъжен да зададе този въпрос.

— Много хора взимат хапчета за сън — каза Романо, сякаш се оправдаваше.

Клеър не бе споменала изрично хапчета за сън. Значи Романо знае, заключи тя.

— Не казвам, че в това има нещо лошо, просто се питах дали не е споменал пред теб, че взима някакво лекарство, и ако да, то какво?

— Смяташ, че може да е развил зависимост, така ли? Аз пък ще ти кажа, че сигурно откачаш.

— Въобще не намеквам подобно нещо. Важно ми е да знам в случай, че реша да му предпиша нещо. Понякога между различните лекарства настъпват опасни реакции.

Романо май не й вярваше.

— Защо тогава не питаш него?

— Сигурно знаеш, че пациентите невинаги казват истината на лекуващия лекар, особено на такива като мен. Искам просто да съм сигурна, че няма да настъпят усложнения.

Романо погледна към Уеб, вероятно за да се убеди, че все още е в транс. После погледът му се върна на Клеър. Когато заговори, думите излизаха със запъване от устата му:

— Оня ден ми се стори, че го видях да държи флакон с етикет на лекарство с рецепта. Виж какво, човекът е преживял тежка травма, може леко да се е притеснил, може наистина да има нужда от нещо, за да му се отпусне душата, а в Бюрото са безкомпромисни за тия работи. Направо те изригват и хич не ги интересува. Ние момчетата се пазим един друг. — Той млъкна, пристъпи към Уеб и го огледа; в очите му се четеше тъга. — Лондон е най-добрият агент, който изобщо някога е служил в отряда.

— Знаеш ли, той също има много високо мнение за теб.

— Предполагам.

Романо излезе от стаята. Клеър отиде до прозореца и го изпрати с поглед, докато пресече пътя и се загуби в далечината. Навярно не му беше лесно да издаде тайната на приятеля си и сега се чувстваше едва ли не предател. Но в крайна сметка с това бе причинил на Уеб повече полза, отколкото вреда.