Прелестен хаос

След закуската в „Рейвънуд“ — ако можеше да се нарече така, денят стана още по-странен. Закъсняхме за училище, защото трябваше да минем и да подберем и Линк, майка му го хвана как изхвърля закуската си в боклука и го накара да изяде още една порция. После, когато минавахме покрай магазина, не видяхме Дебелака, верният полицай-кръшкач на гимназията, да седи в колата си, да чете вестника си и да яде любимите си кифли. В магазина даже бяха останали непродадени дузина кифли. Това май беше първият признак за Апокалипсиса. И още по-невероятното бе, че влязохме в училище с двайсет минути закъснение и мис Хестър не бе на бюрото си, за да ни даде листчетата с наказание за задържане след часовете. Лилавият й лак стоеше неотворен на масата пред стола й. Сякаш целият свят се бе завъртял поне на пет градуса в погрешната посока.

— Това е щастливият ни ден — каза Линк, вдигна юмрук и го удари в моя. Аз определено не бях толкова сигурен в това. Бих пробвал с „психарски“.

Подозренията ми се потвърдиха, когато видях Ридли да се запътва към тоалетните. Можех да се закълна, че като по чудо тя се беше преобразила в напълно нормално момиче, облечено в странно нормални момичешки дрехи. И най-накрая, когато заех обичайното си място до Лена, откъм страната на „доброто око“ на мисис Инглиш, с което тя можеше да вижда, внезапно изпитах чувството, че съм се озовал в зоната на здрача.

Седях там, където седях всеки час. Значи или стаята, или мисис Инглиш се бе променила, защото през целия час тя измъчваше ученици от „погрешната“ страна със „Салемският процес“ на Милър.

— „Настанаха ясни, точни времена — ние вече не живеем в някогашния мъждив полумрак, когато злото се смесваше с доброто и замайваше света.“ Мис Ашър, колко „мъждиво“ би казал Артър Милър, че е времето, в което живеем днес?

Емили я погледна стъписано.

— Какво? Не трябва ли да питате… тях? — кимна тя към Аби Портър, Лена и мен — единствените хора, които някога бяха сядали от страната на „доброто око“.

— Трябва да питам всеки, който очаква да изкара изпита по английски, мис Ашър. А сега отговорете на въпроса.

Може би тази сутрин е сложила стъкленото си око от другата страна.

Лена се усмихна, без да вдига поглед от тетрадката си.

Може би.

— Ами… мисля, че… Артър Милър щеше да бъде адски шашнат, че вече не сме толкова глупави. Не позволяваме да ни казват какво да правим…

Вдигнах глава от копието си на „Салемският процес“. И докато Емили се запъваше, опитвайки се да разкритикува лова на вещици, който не се различаваше много от онзи, който самата тя бе водила сама срещу Лена, видях, че стъкленото око се взираше в мен.

И сякаш не само ме гледаше, а направо проникваше в мен.

* * *

Към края на учебния ден нещата започнаха да се нормализират. Мразещата-Итън-Емили изсъска, както в добрите стари времена, когато мина покрай мен, следвана от верните си подгласнички Еден и Шарлот. Ридли разбра, че Лена бе направила заклинанието за прикриване — Facies Celata — върху дрехите й на Сирена, за да приличат на нормални дрехи. Сега си бе върнала предишния си вид — черна кожа и розови кичури — и искаше отмъщение, вендета, всичко… По-лошото бе, че когато удари последният звънец, ни замъкна и двамата на баскетболната тренировка, за да гледаме Линк.

Този път не надничахме от коридора. Ридли не се задоволи, докато не си намерихме места на седалките най-отпред, в центъра. Беше болезнено. Линк още дори не бе излязъл на игрището, а аз трябваше да наблюдавам как старите ми съотборници прецакват играта, на която някога бях цар. Но Лена и Ридли се караха като сестри и на трибуните на зрителите ставаха много по-интересни неща, отколкото на тренировката. Или поне беше така, докато Линк не стана от скамейката.

— Направила си ми заклинание? Сякаш съм някаква обикновена смъртна? — Ридли направо се тресеше от възмущение. — Мислеше, че няма да разбера ли? Значи смяташ, че съм не само безпомощна, но и тъпа?

— Не беше моя идея. Баба ми каза да го направя, след като видя какво си облякла. — Лена изглеждаше много засрамена.

Лицето на Ридли беше поруменяло, също като кичурите в косата й.

— Това е свободен свят! Поне е такъв извън това затънтено място! Не можеш да използваш силите си, за да преобличаш хората, когато си поискаш. И особено не така! — Тя сви рамене с погнуса. — Не съм някоя от Барби куклите на Савана Сноу.

— Рид. Не е нужно да си като тях. Но не е необходимо и да се мъчиш да бъдеш чак толкова различна.

— Все тая е — сопна се Ридли.

— Не, не е.

— Погледни тези овце и ми кажи защо трябва да ми пука за тяхното мнение.

Ридли имаше право. Докато Линк подтичваше из игрището, очите на целия отбор на мажоретките следяха всяко негово движение толкова ритмично, сякаш бяха един човек. И всъщност това май бе точно така. След известно време спрях да гледам играта. Знаех, че Линк сигурно щеше да смае всички, вкарвайки безпогрешно всеки път.

Итън, той скача прекалено високо.