Прелестно изкупление

Майка ми заобиколи плота бавно, без да каже нищо. Мълча в продължение на една много дълга минута. Гледаше ме, докато приближавах към купчините вестници.

— Сигурен ли си в това? — попита колебливо накрая.

— Ще ми помогнеш ли или не?

Тя дойде и застана до мен, което бе начинът й да ми отговори. Започнахме да четем материалите за новия брой на „Звезди и ивици“, които бяха поставени буквално върху всяка възможна повърхност наоколо. Наведох се над тези на най-близкото бюро.

— Очевидно дамите от Доброволческата организация на Гатлин са основали литературен клуб, наречен „Книги и кикот“.

— Леля ти Мариан ще бъде особено развълнува да чуе това; последния път, когато се опита да основе литературен клуб, не успяха да се съгласят за избора на книга за четене по никакъв начин, нямаше две еднакви предложения и се принудиха да се разпуснат след първата среща — каза майка ми с подигравателен блясък в очите. — Но не и преди да гласуват да смесят лимонадата с голяма кутия вино. За това бяха почти единодушни.

Продължих с четенето.

— Е, надявам се „Книги и кикот“ да има по-добра съдба, но ако се провалят в това начинание, не се безпокой. Основали са също и клуб за тенис на маса, наречен „Топки и кикот“.

— Това непременно искам да го видя. — Мама надзърна над рамото ми. — Да, а вечерният им клуб за дегустация е наречен „Ястия и кикот“.

Едва успях да потисна смеха си и й посочих следващия абзац.

— Пропусна най-хубавото. Преименували са Гатлинския котильон на… — почакай само… — „Въртене и кикот“.

Прегледахме останалата част от материалите и се забавлявахме чудесно, доколкото това бе възможно за два блудни призрака, заседнали в пространството между световете и в офиса на вестника на малко градче. Беше като отблясък на миналия ни живот заедно, сякаш се опитвахме да залепим изрезките от реалността върху вестникарска хартия и да създадем нещо ново. Благотворителният клуб „Киванис“1 бе готов за годишната си разпродажба на кейкове — обикновено те бяха от онзи вид с много течния крем по средата, както ги обичаше баща ми.

Цветарският магазин „Градината на Едем“ бе спечелил наградата за най-хубава витрина на месеца, което обикновено ставаше почти всеки месец, тъй като вече нямаше чак толкова много витрини на главната улица.

Нататък ставаше все по-добре. Дива кокошка бе свила гнездо в шейната на дядо Коледа от коледната украса в двора на мисис Ашър, което бе страхотно, защото нейните празнични украси бяха отвратителни. Една година мисис Ашър дори бе сложила червило на бебето Исус, защото не смятала, че устните му се виждат достатъчно ясно в тъмното. Когато майка ми я попита директно мисли ли, че това е нормално, мисис Ашър отвърна: „Не можеш да очакваш просто да изпееш едно «осанна» и всички да схванат посланието, Лила. Бог ми е свидетел, половината от хората тук дори не знаят какво означава тази дума“. Когато майка ми я притисна, се оказа, че и тя самата си няма понятие за значението й. След това никога вече не получихме покана да й гостуваме.

Останалите новини бяха точно такива, каквито очаквахме — от онзи вид, който никога не се променяше, независимо че всичко наоколо вече бе различно. От градския „Контрол по животните“ бяха уловили изгубена котка; Бъд Клейтън бе спечелил състезанието за наподобяване на патешки викове на щатския конкурс на Каролина; заложната къща в Съмървил бе обявила специална разпродажба на грамофонни плочи и бе затворила; а в момента течеше състезание за стипендия за лидерство за гимназистки.

Животът си продължаваше и без мен, предполагам.

После видях страницата с кръстословицата и я дръпнах към себе си, доколкото можах.

Ето.

— Искаш да решиш кръстословицата?

— Не. Искам да съставя една за Ама. Ако тя я види, ще каже на Лена.

Майка ми поклати глава.

— Дори да успееш да подредиш на страницата буквите така, както искаш, Ама няма да ги види. Вече не купува вестника. Не откакто ти… си тръгна. Не е докосвала кръстословица от месеци.

Намръщих се. Как бях могъл да забравя? Ама го бе казала сама, докато стоях в кухнята ни.

— Ами тогава писмо?

— Опитвала съм стотици пъти, но е почти невъзможно. Налага се да използваш само това, което вече го има на страницата. — Тя се загледа във вестника пред нас. — Всъщност може и да се получи, защото можеш да местиш буквите по черновата. Виж как са поставени на масата.

Беше права. За да съставят кръстословицата, екипът на вестника изрязваше буквите на отделни квадратчета, като буквите за скрабъл. Трябваше само да ги наместя според вече подредените думи на страницата.

Ако бях достатъчно силен да го направя.

Погледнах към майка си, по-решен от всякога.

— Тогава ще използваме кръстословицата и ще накараме Лена да я види.

Местенето на буквите на подходящото място бе като изкопаването на камъните от градината на Сестрите, но мама ми помагаше. Тя поклати глава, докато се взирахме в страницата.

— Кръстословица. Не знам защо не ми е хрумнало.

Свих рамене.

— Аз просто не съм достатъчно добър в писането на песни.