Речният бог

— Никога не съм подозирал какъв дивак живее у теб — поклати той глава. — Винаги ще ме изненадаш с нещо.

Свали меха с вода от гърба на магарето и ми го подаде. Аз обаче му направих знак да пие пръв.

— Имаш повече нужда от мен — рекох му.

Очите му се притвориха с наслада, докато на големи глътки пиеше благотворната течност. После пое дълбоко дъх и заяви:

— Кълна се в милата Изида, ти се оказа прав. Станал съм като жена. Малко да поразмахам меча и се уморявам.

После огледа труповете и със задоволство отбеляза:

— Е, започваме да се справяме с фараоновата заповед.

— Там е работата, че се справяме твърде зле — възразих. Той се намръщи, а аз продължих: — Трябваше да хванем поне един от разбойниците жив, за да ни заведе до свърталището на Свраките. Защото вече и онзи там — посочих аз към умиращия сред скалите, — няма да ни свърши работа. Аз съм виновен. Позволих на гнева да ме води. Но повече тази грешка няма да се повтори.

Към средата на пътя започнах да се разкайвам за постъпката си с негодника.

— Все пак и той беше човек като нас.

Обаче Танус изсумтя:

— Това беше едно животно, един мръсен чакал, който си получи заслуженото. Не го жали! Забрави го. По-добре ми кажи защо толкова държиш да се върнем при избитото семейство, вместо да продължим направо към лагера на Кратас.

— Трябва ми тялото на мъжа.

Едва когато стигнахме до обезобразения труп, обясних на приятеля си какво имам предвид. Мъртвецът беше започнал да се разлага и наоколо се носеше тежка смрад. Но пък и лешоядите се бяха погрижили да оставят съвсем малко месо върху скелета.

— Погледни му косата — рекох на приятеля си. — Случайно да познаваш друг с такива къдрици?

За миг той ме изгледа учудено, но после се усмихна и погали русата си коса.

— Помогни ми да го натоварим на магарето — наредих му аз. — Кратас ще го отнесе в Карнак, където ще го балсамират. Ще заплатим погребението му и на гробницата ще напишем твоето име. Още утре, при залез-слънце, населението на Тива ще научи, че Танус господарят Хараб е загинал в пустинята и лешоядите почти са го изяли.

— Ами ако чуе Лострис… — уплаши се той.

— Ще й пиша. Но мисля, че дори и господарката ми да се разтревожи, това няма да има голямо значение. Важното е другите да помислят, че си умрял.

Кратас се беше разположил на лагер в първия оазис по пътя на керваните към Червено море, на по-малко от ден път от Карнак. Беше взел със себе си сто души от гвардията на Сините крокодили, грижливо подбрани лично от него, както му бях заръчал. Двамата с Танус пристигнахме в лагера късно през нощта. Пътят беше дълъг и изтощителен и затова първата ни работа беше да се проснем край огъня и да се наспим.

При изгрев-слънце приятелят ми вече беше на крак и разговаряше с хората си. Отдалеч можеше да се види с каква радост го посрещат. Офицерите го прегръщаха, а войниците го поздравяваха и щастливо се усмихваха, щом той се обърнеше към всеки от тях по име.

На закуска Танус нареди на Кратас да отнесе разлагащото се тяло на мъжа в Карнак, където да му уреди подходящо погребение и да се погрижи мълвата за мнимата му смърт да обиколи цяла Тива. Аз предадох на Кратас писмо, което по доверен пратеник трябваше да стигне до господарката Лострис в Елефантина. Той подбра десетима от войниците си и заедно с магарето и вонящия му товар се приготви да потегли към Карнак.

— Гледай да ни настигнеш по пътя към морето. Ако не успееш, ще те чакаме в оазиса Гебел Нагара — извика подире му Танус, докато групата се отдалечаваше от лагера. — И да не забравиш на връщане да ми донесеш Ланата!

Щом Кратас и хората му се скриха от погледа ни, Танус се разпореди останалите също да се приготвят за път. Щяхме да поемем в обратната посока — по пътя на керваните към морето.

Пътят между Нил и Червено море е дълъг и тежък. На един голям и лошо организиран керван ще са му нужни двадесет дни, за да го измине. Но приятелят ми не ни даваше миг почивка и само за четири дни стигнахме. В началото двамата с него бяхме най-зле подготвени за подобно изпитание. Но когато пристигнахме в Гебел Нагара, Танус вече се беше освободил от всички излишни килограми, а отровата от изпитите делви вино се беше изпарила с потта, изляла се от тялото му.

Колкото до мен, за пръв път ми се случваше да правя подобен преход като обикновен войник. През първите дни мислех, че няма да понеса жаждата, мускулната треска и болките в краката. Сега разбирах през какво трябва да премине „Ка“-то на човек, за да достигне подземния свят. Все пак гордостта не ми позволяваше да изоставам, пък и знаех, че в пустинята това би означавало сигурна смърт. Когато свикнах с несгодите на пътя, със задоволство установих, че ми става все по-лесно да вървя редом с останалите.

По пътя се разминахме с два големи кервана, отправили се към Нил. Магаретата се превиваха под огромните товари, пазени от въоръжени до зъби мъже. Само силата на тези наемници можеше да предпази керваните от нападенията на Свраките. Е, имаше и друг начин — търговците да заплатят тлъстите суми, които разбойниците искаха от тях, за да ги оставят необезпокоявани.