Сапфиреносиньо

Обувките — червени, с бродерия, пасващи на червената рокля, и светлосини, със златна катарамка за балната рокля — бяха изумително удобни, въпреки че изглеждаха като взети от някой музей.

— Това са най-красивите обувки, които някога съм виждала — казах въодушевено.

— Надявам се да е така — рече мадам Росини и цялото й лице засия. — И така, ангелчето ми, готови сме. Гледай днес да си легнеш рано, защото утре ще е много вълнуващ ден.

Докато отново се напъхвах в дънките и любимия ми тъмносин пуловер, мадам Росини нагласяше роклите върху шивашките манекени без глави. После погледна към стенния часовник и сбърчи ядосано чело.

— Това неблагонадеждно момче! Трябваше да е тук още преди петнайсет минути!

Пулсът ми веднага отскочи до небесата.

— Гидиън?

Французойката кимна.

— Той не приема това тук сериозно, мисли си, че не е важно дали панталонът му стои добре. Но не е прав! Дори е от огромно значение.

"Грозен, ужасен, отвратителен", изпробвах новата ми мантра.

На вратата се почука. Беше само тих шум, но всичките ми намерения се изпариха във въздуха. Изведнъж вече нямах търпение отново да видя Гидиън. И в същото време ужасно се страхувах от срещата ми с него. Нямаше да преживея още един такъв мрачен поглед.

— О — възкликна мадам Росини, — ето го и него. Влез!

Цялото ми тяло се скова, но влезлият през вратата не беше Гидиън, а червенокосият господин Марли. Както винаги, нервен и притеснен, той заекна:

— Трябва да отведа руб... ъъъ... госпожицата, за да елапсира.

— Добре — рекох. — Тъкмо приключихме.

Ксемериус ми се усмихваше зад адепта. Преди началото на пробата го бях изпъдила.

— Току-що прелетях през един съвсем истински вътрешен министър — каза той жизнерадостно. — Беше много яко.

— А къде е момчето? — ядосваше се мадам Росини. — Той трябваше да дойде за пробата!

Господин Марли се прокашля.

— Преди малко видях диам... господин Де Вилърс да говори с другия руб... с госпожица Шарлот. Придружаваше го и брат му.

— Това изобщо не ме интересува — отвърна бясно мадам Росини.

"За разлика от мен", помислих си. В представите ми вече пишех есемес на Лесли, само с една-единствена дума: харакири.

— Ако веднага не се появи тук, ще се оплача от него на Великия пазител. Къде ми е телефонът?

— Съжалявам — измърмори господин Марли. Той смутено прехвърляше една черна кърпа между ръцете си. — Може ли...

— Разбира се. — С въздишка му позволих да завърже очите ми.

— За съжаление, кариеристът тук казва истината — поясни Ксемериус. — Скъпоценното камъче флиртува безобразно с братовчедка ти. Както и хубавичкият му брат. Какво толкова винаги намират момчетата в червенокосите? Мисля, че сега ще ходят заедно на кино. Но по-добре да не ти го казвам, че веднага ще се разцивриш.

Поклатих глава.

Ксемериус погледна към тавана.

— Мога да им хвърлям по едно око заради теб. Да го направя ли?

Закимах бурно.

По пътя надолу към подземието господин Марли настойчиво мълчеше, а аз бях потънала в собствените си мрачни мисли. Едва когато стигнахме до помещението с хронографа и адептът махна превръзката от очите ми, попитах:

— В кое време ще ме изпратите днес?

— Аз... ще изчакаме номер девет, ъъъ... господин Уитман — отвърна той и заби поглед в земята. — Разбира се, аз не съм упълномощен да боравя с хронографа. Моля седнете.

Но едва се бях отпуснала върху един стол, когато вратата се отвори и влезе учителят ми. А веднага след него и Гидиън.

Сърцето ми пропусна един удар.

— Здравей, Гуендолин — каза господин Уитман с чаровната си усмивка, като катеричка. — Радвам се да те видя. — Той отмести паното на стената, зад което беше скрит сейфът. — Е, сега ще те изпратим да елапсираш.

Почти не чувах какво ми казваше. Гидиън все още бе твърде блед, но поне изглеждаше много по-добре от вчера вечерта. Дебелият бял пластир беше изчезнал и можех да видя раната в корените на косата му, която бе голяма около десет сантиметра. Чаках да каже нещо, но той само ме наблюдаваше мълчаливо.

Ксемериус се приземи, минавайки през стената със засилване, точно до Гидиън и уплашено си пое дъх.

— Опа, ето го и него! Исках да те предупредя, съкровище, честно. Но не можех да реша след кого да тръгна. Както изглежда, Шарлот пое за днес следобед ролята на детегледачка за хубавичкия брат на Гидиън. Отидоха заедно да ядат сладолед, а след това ще ходят и на кино. Бих казал, че кината са купите сено на новото време.

— Всичко наред ли е при теб, Гуендолин? — попита Гидиън и повдигна вежда. — Изглеждаш нервна. Искаш ли една цигара за успокоение? Каква марка предпочиташе? "Лъки Страйк"?

Зяпнах го изумено.

— Остави я на мира — рече Ксемериус. — Не виждаш ли, че страда от любовна мъка, глупчо такъв? И то заради теб! Какво изобщо правиш тук?

Господин Уитман бе извадил хронографа от сейфа и сега го постави върху масата.

— А сега да видим в кое време ще те изпратим днес...

— Мадам Росини ви очаква за пробата на костюмите, сър — обърна се адептът към Гидиън.

— По дяволите! — изруга той, за миг сякаш забравил мисълта си и погледна часовника си. — Напълно бях забравил. Беше ли много сърдита?