Сапфиреносиньо

Искаше ми се и Ксемериус да е тук, за да ми каже кой от тях е вътрешният министър и кой е носителят на Нобелова награда, но той имаше да изпълнява друга задача. (Не му я бях възложила аз, а Лесли. Но за това по-късно.)

— Господа, мога ли да ви представя Гуендолин Шепърд? — Това бе по-скоро риторичен въпрос, зададен с тържествен глас от Фолк де Вилърс. — Тя е нашият рубин. Последната пътуваща във времето от кръга на дванайсетте.

— Тази вечер ще се представи за Пенелъпи Грей, повереница на виконт Батън — допълни господин Джордж.

Джордано измърмори:

— Която, след днешната вечер, вероятно ще влезе в историята като дамата без ветрило.

Хвърлих бърз поглед на Гидиън, чийто виненочервен, извезан редингот действително пасваше много добре на моята рокля. За мое огромно облекчение, не носеше перука, защото иначе заради голямото напрежение сигурно щях да избухна в истеричен смях. Но във външния му вид нямаше нищо смешно. Изглеждаше перфектно. Кестенявата му коса бе прибрана в опашка на тила, а на челото му небрежно се спускаше една къдрица и прикриваше раната. Както толкова много пъти, и сега не успях да разгадая изражението на лицето му.

Един по един се здрависах с непознатите господа, като всеки се представи (имената им влизаха през едното и излизаха през другото ми ухо, Шарлот беше напълно права що се отнася до умствения ми капацитет), а аз бъбрех неща от сорта на "много ми е приятно" или "добър вечер, сър". Като цяло, това бяха едни доста сериозни мъже. Само единият от тях се усмихна, а другите гледаха, сякаш непосредствено им предстоеше ампутация на крака. Онзи, който се усмихна, положително бе вътрешният министър, тъй като политиците бяха много по-щедри в раздаването на усмивки, просто защото професията им го изискваше.

Джордано ме изгледа от главата до петите и очаквах да изтърси някой коментар, но вместо това той въздъхна театрално и ненужно високо. Фолк де Вилърс също не се усмихваше, но поне каза:

— Роклята наистина ти стои превъзходно, Гуендолин. Истинската Пенелъпи Грей би се смятала за щастливка, ако изглеждаше толкова добре. Мадам Росини е свършила чудесна работа.

— Вярно е. Видях портрет на истинската Пенелъпи Грей. Не е чудно, че е прекарала живота си неомъжена в най-затънтеното кътче на Дербишър — изплъзна се от устата на господин Марли. Веднага след това, той почервеня като домат и засрамен се втренчи в пода.

Господин Уитман цитира Шекспир, или поне предположих, че цитира него, защото учителят ми бе направо обсебен от писателя.

— "Каква е, скъпи, твоята омая, та можеш в пъкъл да превърнеш рая*?" О, няма причина да се изчервяваш, Гуендолин.

* Цитат от "Сън в лятна нощ" на Уилям Шекспир, превод Валери Петров. — Бел. прев.

Погледнах го ядосана. Тъпа катерица! Със сигурност не съм се изчервила заради него, а още преди това. А и бездруго изобщо не разбрах цитата — можеше да е както комплимент, така и обида.

Неочаквано получих подкрепа от Гидиън.

— "Във всички творения на природата има нещо за възхищение." Аристотел — издекламира любезно на господин Уитман.

Усмивката на учителя ми малко изтъня.

— Господин Уитман искаше да отбележи колко страхотно изглеждаш — обърна се Гидиън към мен и на мига бузите ми отново се наляха с кръв.

Той се престори, че нищо не забелязва, но когато след малко отново погледнах към него, се усмихваше доволно под нос. А господин Уитман изглеждаше, сякаш с мъка се сдържаше да не пусне още един цитат от Шекспир.

Облеченият в костюм доктор Уайт, зад чийто крак се криеше Робърт и ме гледаше ококорено, погледна часовника си и обяви:

— Вече трябва да тръгваме. Свещеникът има кръщене в шестнайсет часа.

Свещеникът?

— Днес няма да отпътувате за миналото от тук, а от църквата на "Норт Одли Стрийт" — обясни ми господин Джордж. — За да не губите излишно време да стигнете до къщата на лорд Бромптън.

— По този начин ще минимизираме и опасността от нападение по пътя на отиване и връщане — каза един от непознатите мъже, което му донесе гневен поглед от Фолк де Вилърс.

— Хронографът е подготвен — каза той и посочи едно ковчеже със сребърни дръжки върху масата. — Отвън ни очакват две лимузини. Господа...

— Пожелавам ви успех — каза онзи, когото сметнах за вътрешния министър.

Джордано въздъхна тежко още веднъж.

Доктор Уайт, който носеше медицинско куфарче в ръка (за какво му беше?), задържа вратата отворена. Господин Марли и господин Уитман хванаха дръжките на ковчежето и го понесоха толкова тържествено навън, сякаш ставаше въпрос за Ковчега на завета*.