Степният вълк

Темуджин въздъхна, бясно биещото му сърце започна да се успокоява. Чувстваше се замаян, беше му лошо и се чудеше дали няма да повърне. Айрагът пареше стомаха му и макар да бе спал няколко часа, още беше изтощен. Не се съмняваше, че Юан можеше лесно да го убие, стига да бе пожелал. За момент се запита дали да не извика воините си и да измъкне Тогрул навън. Но беше видял прекалено много смърт, а кръвта на Елук още щипеше кожата му.

— Ще тръгнеш преди изгрев-слънце. Вземи Вен Чао и Тогрул със себе си — Темуджин погледна към мъжете, които бяха влезли с Юан. Те бяха поразени от развитието на нещата и не можеха да го погледнат в очите. — Стражите му могат да тръгнат с него. Не ги искам тук след това, което се опитаха да сторят.

— Той ще поиска и кераитите — каза Юан.

Темуджин поклати глава.

— Ако настоява, мога да ги събера и да им разкажа за страхливата му постъпка. Те няма да последват един глупак. Племената са мои, Юан, заедно с кераитите.

Поизправи се, докато говореше, и Юан видя вълчата глава на меча да проблясва на слабата светлина на печката.

— Кажи му, че ако се махне преди зазоряване, няма да му отнема живота. Заваря ли го тук, ще го предизвикам пред собствените му воини — каза той и изгледа твърдо дзинския офицер. — Всяко семейство в тревното море ще ме признае за хан. Кажи това на господаря си Вен Чао, когато се върнеш при него. Засега е в безопасност при мен, но знам, че ще го видя отново.

Думите му потвърдиха опасенията на Юан, но земите на Дзин се намираха на хиляда мили оттук. Дори племената да се обединяха под властта на Темуджин, те щяха да бъдат само частица от армиите, които бе виждал Юан. Не се боеше от амбициите на младия хан.

— Когато потеглим, лагерът тъкмо ще се събужда — каза той.

Темуджин го изгледа и се стовари обратно в леглото, без да си прави труда да му отговаря. Видя разширените от ужас очи на Бьорте и протегна ръка да махне косата от лицето й. Тя му позволи да я докосне, но сякаш изобщо не го усети.

— Върви, Юан — тихо каза Темуджин. Канеше се да дръпне завивките върху себе си, но спря. — И благодаря.

Юан изведе стражите в студената нощ. Отдалечиха се от гера, той им каза да спрат и усети как се обръщат въпросително към него в мрака. Не видяха извадения от колана му нож, но дори и да го бяха забелязали, пак не биха могли да устоят на най-добрия меч на Кайфенг. Два бързи удара ги повалиха на колене и той ги изчака да рухнат на земята. Не беше изпълнил заповедта, но се чувстваше окрилен. Сега нямаше кой да каже на Вен Чао какво беше направил. Лагерът бе потънал в мълчание под звездите. Единственият звук бе от собствените му стъпки — връщаше се при господаря си, за да съобщи, че Темуджин има много добра охрана. Погледна само веднъж назад към ханския гер, запечата гледката в паметта си и се отдалечи под лунната светлина. Беше платил своя дълг.

Луната се спускаше към хълмовете. Темуджин се събуди за втори път, когато Хазар влезе в гера. Преди да се е събудил напълно, сграбчи бащиния си меч и скочи на крака. Бьорте се размърда и изстена насън и той се обърна да я погали по бузата.

— Всичко е наред, брат ми е — прошепна. Тя измърмори нещо, но не се събуди. Темуджин въздъхна, загледан към нея.

— Май си сънувал красиви жени — дяволито подхвърли Хазар.

Темуджин се изчерви и седна на леглото, като уви слабините си със завивката.

— По-тихо, да не я събудиш — прошепна той. — Какво искаш?

Хаджиун влезе след Хазар и той се запита дали ще намери покой тази нощ.

— Реших да те уведомя, че навън има два трупа.

Темуджин кимна сънено. Беше очаквал това.

— Тогрул и Вен Чао като че ли се готвят да потеглят — каза Хазар, все така развеселен. — Стражите им събират конете и онази нелепа кутия на дзинеца. Искаш ли да ги спра?

Темуджин остави меча върху кожите и се замисли.

— Колко души взимат със себе си?

— Около три дузини, в това число жената и дъщерите на Тогрул — обади се Хазар от вратата. — Заедно с Юан и дзинските войници се получава доста голяма група. За туловището на Тогрул има отделна каруца. Знаеш ли нещо, което не ни е известно?

— Тогрул прати хора да ме убият, но избра за това Юан — каза Темуджин.

Хазар изсъска от възмущение.

— Мога да вдигна вълците след тях, преди да са минали и една миля. Те са ни най-близки и не са зависими от Тогрул — каза той, но за негова изненада Темуджин поклати глава.

— Нека си вървят. Кераитите остават с нас. Така или иначе, щеше да ми се наложи да го убия.

Хаджиун тихо подсвирна.

— Колко още хора ще събереш, братко? До съвсем неотдавна беше хан на неколцина северни разбойници.

Темуджин дълго мълча. Накрая вдигна глава и заговори, без да гледа към братята си:

— Ще бъда хан на всички. Ние сме един народ и един мъж ще го води. Как иначе ще покорим градовете на Дзин?

Хазар погледна към брат си и на лицето му бавно разцъфна усмивка.

— Има племена, които не участваха в битката срещу татарите — напомни им Хаджиун. — Найманите, ойратите…

— Сами не могат да се изправят срещу нас — каза Темуджин. — Ще ги покорим едно по едно.

— И отново ли ще бъдем вълци? — попита Хазар с блеснали очи.