Unknown

— Съединените щати. Каза ми, че имал тайна среща с калифорнийски бизнесмени, които искат да се кан­дидатира за президент, ако Теди Рузвелт се оттегли следващата година.

— Щом е тайна, защо ти го казва?

— Точно това се чудех. Само пълен глупак би го из­търсил неволно.

— Вярваш ли му?

— Хубав въпрос, Арчи. Смешното е, че нищо не каза за Уилям Хауърд Тафт.

— Това е все едно да не споменаваш за слона в са­лона. Ако Рузвелт не се кандидатира за трети мандат, тогава военният секретар Тафт ще е добрият приятел, когото ще посочи да го замести. Нищо чудно, че Кин­кейд иска да остане в тайна. Ще се опълчи на собстве­ната си партия.

— Още една причина да не го сподели с мен – каза Айзък Бел. – Какво ли крои?

В другия край на ложите Лилиан Хенеси попита:

— Какво мислиш за господин Абът, Чарлз?

— Абът са от най-старите фамилии в Ню Йорк, освен холандците, а те имат много холандски корени под родословното си дърво. Толкова по-зле, че загубиха всичките си пари в Паниката от 1893 г. – добави Кинкейд с широка усмивка.

— Той ми го каза направо – отвърна Лилиан. – Из­глежда не го притеснява.

— Определено би притеснило бащата на всяка млада дама, на която предложи ръката си – заяде я Кинкейд.

— А какво мислиш за Айзък Бел? – не му остана длъжна Лилиан. – Арчи ми каза, че двамата с Айзък сте играли на карти. Забелязах, че бяхте увлечени в дълбок разговор във фоайето.

Кинкейд продължаваше да се усмихва, дълбоко удовлетворен от разговора си с Бел. Ако детективът станеше подозрителен, то преструвката, че е един от многото сенатори, мечтаещи да станат президент на Съединените щати, щеше да е убедителна демонстра­ция, че не е саботьор на влакове. Ако Бел заровеше по-надълбоко, щеше да открие, че наистина имаше калифорнийски бизнесмени, с Престън Уайтуей на­чело, които търсеха своя кандидат за президент. И се­натор Кинкейд оглавяваше списъка им, след като бе окуражил и манипулирал находчивия вестникарски магнат на Сан Франциско да повярва, че Героят инже­нер, на когото бе помогнал да стане сенатор, щеше да му служи в Белия дом.

— За какво си говорихте? – настоя Лилиан.

Усмивката на Кинкейд стана жестока.

— Бел е сгоден и предстои да се жени. Каза ми, че купува къща за бъдещата си… за извадилото късмет момиче.

Тъга ли беше това на лицето й, или просто бе от светлините, гаснещи за второ действие?

* * *

— Джърси сити е точно пред нас, жълтур! – изрева помощник-капитанът „Големия Бен“ Вайцман, кого­то капитан Ятковски бе поставил на борда на „Лилиан I“ за да върти руля, след като хвърлиха в реката екипажа на парния лихтер. – Размърдай се там долу.

Вонг Ли продължаваше както си знаеше, отдавай­ки на двайсетте и пет тона динамит цялото уважение, което заслужаваха. Десетилетията гладене на ризи с тежки железни ютии бяха вкоравили дланите му. Пръстите му вече не бяха толкова ловки.

Беше му останал един детонатор, когато приключи и го пъхна в джоба си, поддържайки старите навици да бъде пестелив. След това посегна към двойната елек­трическа жица, която беше изпънал от носа на лодката до трюма с подредените сандъци с динамит. Вече беше оголил пет сантиметра от медната сърцевина, преряз­вайки изолацията. Свърза едната жица за едното краче на първия детонатор. Посегна за втората и спря.

— Вайцман! Горе ли си?

— Какво?

— Провери дали ключът на носа още е отворен.

— Отворен е. Вече го проверих.

— Ако не е отворен, ще се взривим, щом докосна тези жици.

Вайцман уви намотка въже през спиците на кормилното колело, за да задържи лихтера на курс и забърза към носа, ругаейки студения дъжд. Ятковски му беше дал цилиндрично фенерче и на мигащата му светлина видя, че челюстите на превключвателя, който китаецът беше монтирал на върха на носа, бяха отворени и щяха да останат отворени, докато носът се блъснеше в барутния кей. Сблъсъкът щеше да за­твори челюстите, затваряйки електрическата верига между батерията и детонаторите, с което щеше да взриви двайсет и пет тона динамит. Това на свой ред щеше да вдигне във въздуха още сто тона на барутния кей, което пък щеше да произведе най-голямата екс­плозия, чувана някога в Ню Йорк.

Вайцман забърза обратно към руля и извика от люка:

— Отворен е. Както ти казах.

Вонг вдиша дълбоко и прикрепи жицата с положи­телния полюс към второто краче на детонатора. Нищо не последва. Разбира се, помисли си той кисело, ако се беше объркало нямаше и да го разбере – щеше да загине моментално. Изкачи се по стълбата, излезе от люка и каза на мъжа зад кормилото да даде сигнал на шхуната. Тя се доближи с пляскане на мокрите плат­на и издрънча силно в корпуса на лихтера.

— Леко! – изрева Вайцман. – Да ни убиете ли искате?

— Китаец! — ревна капитан Ятковски. – Качвай се тука.

Вонг Ли задвижи схванатите си ръце и крака на­горе по въжената стълба. Беше се катерил на много по-лоши места в планините, но тогава беше с трийсет години по-млад.

— Вайцман! — ревна капитанът. – Виждаш ли кея?

— Как може да ми избяга?