Unknown

Пакстън се усмихна и двамата влязоха под сенника, за да открият своята маса. Почти веднага ги спря сервитьор в началото на двайсетте, красив и с плътни устни. Недвусмислено похотливо впи очи в Себастиан и му предложи вино. Себастиан му благодари и взе чаша и за Пакстън. Подаде й я и я поведе, прегърнал я здраво през кръста, очевидно смутен.

През следващия половин час поговориха с този-онзи и в крайна сметка се оказаха в компанията на Стейси Хърбст и Онър Редфорд. На Пакстън й омръзна да стиска подаръка за кулинарката. Биеше на очи с него, понеже всички останали се бяха отказали и или бяха напъхнали кутийките в чантите си, или ги бяха оставили по масите. Тя се извини и тръгна да остави и своята върху масата.

Не се забави много. По обратния път наблюдаваше с възторг Себастиан. Край него всички изглеждаха нескопосани. Костюмът му беше в опушено сиво, ризата — снежнобяла, а вратовръзката — синя. И трите — без нито една гънка. Движеше се така, сякаш дрехите му не оказват никакво съпротивление.

Пакстън не беше единствената, която го наблюдаваше. Симпатичният млад сервитьор се върна, този път с поднос ордьоври. Протегна ги към Себастиан, който поклати глава, загърби го и отпи глътка вино. След кратък размисъл сервитьорът предложи ордьоври и на останалите.

Пакстън приближи до групата, в която беше Себастиан, и чу как една от жените му казва:

— Изглежда мил. Струва ми се, че проявява интерес към теб.

— Скъпа! — възкликна Себастиан, щом забеляза Пакстън. — Преди да ни прекъснат, разговаряхме за теб и за Блу Ридж Мадам. Облакът на скелета очевидно се е разнесъл.

Точно както беше предвидил.

— Да — отвърна ведро Пакстън. Прекалено ведро. — Трепери, Тъкър Девлин! — вдигна тя чашата си като за наздравица, но я наклони леко и виното плисна върху сакото на Себастиан. Обзе я странно усещане. Готова бе да се закълне, че някой беше бутнал чашата. Но нали щеше да го види? — О, Себастиан, съжалявам!

— Няма нищо. И без това е твърде горещо за сако.

— Да не би да си прекалила с алкохола? — осведоми се Стейси.

Пакстън я изгледа намръщено.

— Не. Това беше първата ми чаша.

Сервитьорът забърза към тях, но Себастиан вдигна ръка и поклати раздразнено глава да го спре. Подаде чашата си на Пакстън, свали сакото и го изтръска.

— Пралеля ми разказваше за него — каза той, преметна сакото си върху лакътя и си взе чашата. — За Тъкър Девлин. Омагьосал целия град. Помниш ли онази картина в спалнята ми, която наследих от нея — картината с птицата, кацнала върху купа с малини? — попита той Пакстън и събеседничките им се спогледаха дискретно. Вече всички знаеха, че е била в спалнята му. Пакстън се запита дали го е споменал преднамерено. — Разказа ми как Тъкър Девлин веднъж й дошъл на гости — ухажвал момичетата, за да ги държи подвластни на чара си. Описа ми как докато разговаряли, протегнал ръка, бръкнал в картината и извадил шепа малини. Изял ги пред очите й. Ръката му кървяла, сякаш птицата го е клъвнала. Не съм чувал по-странна история. Пралеля ми не беше с развинтено въображение. Но и досега, щом погледна картината, се питам дали човката е поаленяла от кръв или от малинов сироп.

— Чакай малко! И моята баба разказваше за магьосник — прекъсна го Онър. — Търговец, пристигнал тук, когато била девойка. Казваше, че крадял сърца. Всеки път повтаряше: „Ако някой мъж те докосне и изгори кожата ти като с нажежено желязо, значи е дяволът. Плюй си на петите“.

Това отприщи цял водопад от полузабравени истории, които бабите бяха разказвали на внучките си за магьосника, главно за да ги предупредят. Баба Осгуд явно не преувеличаваше колко магнетична личност е бил Тъкър Девлин. И досега го споменаваха със страхопочитание, макар да се бе превърнал по-скоро в легендарен герой.

Той продължаваше да живее в историите, изплували от небитието, както скелетът му беше изскочил на бял свят. Човек като него обаче не заслужаваше да си го спомнят. Защо не си бе останал погребан? Нищо добро нямаше да излезе от това.

Удивени възклицания се надигнаха сред множеството и Пакстън се озърна. Черно-жълта птица бе влетяла под сенника и кръжеше над хората, които снишаваха глави. Няколко минути птицата се щураше в кръг и се блъскаше в сенника, докато най-сетне отлетя на свобода.

И когато изчезна, всички бяха забравили за какво са говорили.