В служба на злото

– Нима? – рече детективът, като се изправи и тръгна към чайника; имаше нужда от кофеин. – Следим я плътно и не открихме нито намек дори за друг мъж.

В действителност той не беше правил нищо за Платиненорусата цяла седмица, освен да приема обажданията на Рейвън, някои от които остави на гласова поща, тъй като следеше Бясното татенце. Сега се питаше дали ги бе прослушал всичките. Силно се надяваше Рейвън да не го е предупредила, че се е появил друг мъж, готов да поеме студентските разходи на Платиненорусата в замяна на ексклузивни привилегии, иначе щеше да се наложи завинаги да се сбогува с приходите от Двата пъти.

– Ами защо ме напуска тогава? – поиска да знае клиентът.

Защото си шибана откачалка.

– Е, аз не мога да се закълна, че няма друг – отвърна Страйк, като внимателно подбираше думите си и в същото време наливаше гореща вода в чаша с нескафе. – Просто казвам, че трябва да действа дяволски хитро, ако има такъв. Следим я още по-активно – излъга той. – Кафе?

– Мислех си, че вие сте най-добрият – изръмжа Двата пъти. – Не, не пия нескафе.

Мобилният телефон на Страйк иззвъня. Извади го от джоба си и погледна екрана: Уордъл.

– Съжалявам, трябва да приема това обаждане – каза той на недоволния си клиент и го направи. – Здравей, Уордъл.

– Мали отпада – заяви полицаят.

Белег за силното изтощение на Страйк бе, че думите не означаваха нищо за него в продължение на секунда или две. След това дойде осъзнаването, че Уордъл говори за човека, който някога беше отрязал пенис и в чиято вина по случая с крака полицаят изглеждаше убеден.

– Багера... да – измърмори Страйк, за да регистрира, че внимава.

– Няма как да е бил той. Намирал се е в Испания по време на убийството.

– Испания – повтори Страйк.

Двата пъти забарабани с пръсти по страничната облегалка на канапето.

– Да – потвърди Уордъл, – в шибаната Менорка.

Страйк отпи от кафето, което бе толкова силно, сякаш бе сипал горещата вода направо в буркана. Отстрани в черепа му се зараждаше главоболие. Той рядко страдаше от главоболие.

– Но имаме напредък с двамата, чиито снимки ти показах – каза Уордъл. – Младежът и момичето от уебсайта за откачалки, в който Келси е разпитвала за теб.

Страйк смътно си спомняше снимките, показани му от Уордъл, на кривоглед младеж и на чернокоса жена с очила.

– Разпитахме ги. Не са се срещали с нея, имали са само онлайн контакт. Плюс, че той има желязно алиби за датата на смъртта й: карал двойна смяна в „Асда“ в Лийдс. Проверихме. Но – добави Уордъл и Страйк отгатна, че се кани да съобщи нещо, което смята за обещаващо – има някакъв, който се навърта във форума с никнейм „Поклонник“ и ги е понаплашил. Имал слабост към хора с ампутирани крайници. Обичал да пита жените къде искат да бъдат ампутирани и явно се е опитал да се срещне с тия двамата. Напоследък не се включвал. Опитваме се да го открием.

– Ъхъ – промърмори Страйк, долавящ нарастващото раздразнение на Двата пъти. – Звучи обнадеждаващо.

– Да, и не съм забравил онова писмо от сбъркания тип, който харесвал чуканчето ти – продължи Уордъл. – Него също го проверяваме.

– Чудесно – каза Страйк машинално и вдигна ръка да покаже на Двата пъти, който се канеше да се изправи от канапето, че привършва. – Слушай, Уордъл, не мога да говоря сега. Може би по-късно.

След като затвори, Страйк се помъчи да умилостиви Двата пъти, изпаднал в унил гняв, докато бе чакал края на телефонния разговор. Какво точно искаше да стори Страйк за факта, че приятелката му беше скъсала с него, бе въпрос, който детективът премълча, за да не рискува да провали вероятен бъдещ бизнес. Докато посръбваше черното като катран кафе, а главоболието му се засилваше, преобладаващата емоция на Корморан бе желание да каже на клиента да се пръждоса.

– Е, и какво смятате да предприемете? – запита клиентът му.

Страйк не беше сигурен дали го подканват да принуди Платиненорусата да се върне при половинката си, дали да я следи из цял Лондон с надеждата да открие новото й гадже, или да възстанови платените от Двата пъти пари. Преди да успее да отговори обаче, отново чу стъпки по металните стълби, прид­ружени от женски гласове. Двата пъти едва имаше време за въпросителен поглед към Страйк, преди стъклената врата да се отвори.

Робин му се стори по-висока от онази Робин, която пазеше в паметта си. И не само по-висока, а по-красива и по-смутена. Зад нея – при нормални обстоятелства той би се заинтригувал и забавлявал от факта – стоеше жена, която нямаше коя друга да е освен майка й. Макар и по-ниска и определено по-широчка, тя имаше същата ягодоворуса коса, същите сиво-сини очи и изражение на добродушна проницателност, така добре познато на шефа на Робин.

– Страшно съжалявам – изрече притеснено момичето, когато зърна Двата пъти. – Можем да изчакаме долу... ела, мамо...

Недоволният им клиент се изправи, вече определено разсърден.

– Не, моля ви – каза той, – дойдох без предварителна уговорка. Тръгвам си. Е, пратете ми по имейла последната фактура, Страйк.

И той излезе забързано от офиса.

* * *