Вуду

Застана до стълбището, вдигна поглед нагоре, опита се да си представи какво има там, да се успокои и започна по спешност да разговаря със себе ей.

— Е, ако не е дух, какво е?

— Нещо лошо.

— Това не е задължително.

— Нещо много, много лошо.

— Стига толкова! Престани сама да се плашиш. Снощи нали не ти направи нищо лошо?

— Не.

— Тогава се успокой. В безопасност си.

— Но ето го, че се върна.

Нов звук я откъсна от вътрешния й диалог. Ново изтропване, но беше различно от звука на вратата, когато се трясна. Ето го пак — туп! И пак. Звучеше като че ли нещо се хвърляше с глава срещу стената на площадката горе — удряше се безсмислено като молец срещу прозореца през лятото.

Туп!

Светлината изгасна.

Пени ахна.

Тропането престана.

Сред възцарилия се изведнъж мрак зловещите и тревожно упорити животински звуци се разнесоха навсякъде около Пени — не само от площадката горе. Тя усети и че нещо се движи в потискащия мрак. В мазето заедно с нея нямаше само едно невидимо и непознато същество — бяха много.

Но какво бяха те?

Нещо се допря в крака й, а после се загуби в гъстия подземен мрак.

Тя изпищя. Викът й бе силен, но не достатъчно. Не се чу никъде освен в мазето.

В този момент госпожа Марч, учителката по музика, започна да удря по пианото в кабинета по пеене точно над главата на Пени. Децата там започнаха да пеят. „Фрости, снежният човек“. Репетираха за коледното представление, в което щеше да участва цялото училище непосредствено преди началото на зимната ваканция.

Сега, колкото и високо да извикаше Пени, никой не би я чул.

А заради пеенето и пианото вече не можеше да чува

Движещите се в мрака около нея неща. Но бяха още там. Тя изобщо не се съмняваше, че са там.

Пое дълбоко дъх. Беше решила да не се поддава на паника. Не беше дете.

Няма да ме наранят, помисли си.

Но не успя да се убеди.

Мина предпазливо към първите стъпала отдолу — с едната си ръка държеше плика, а другата бе протегнала пред себе си като че ли е сляпа, което за момента не беше много далеч от истината.

В мазето имаше два прозореца, но бяха малки правоъгълници, не по-големи от трийсет на трийсет сантиметра, поставени високо в стената, на равнището на улицата. Освен това отвън бяха зацапани; дори и в хубав ден, мръсните стъкла пропускаха твърде малко светлина, за да осветят мазето. В облачен ден като днес, в началото на буря, през прозорците навлизаха само разпокъсани лъчи на десетина сантиметра.

Достигна първото стъпало и вдигна глава. Дълбока, дълбока тъмнина.

Госпожа Марч още удряше по пианото, а децата пееха за съживилия се снежен човек.

Пени повдигна крак и намери първото стъпало.

Отгоре, в онзи край на стълбището, само на десетина сантиметра над входната врата, се появиха две очи — сякаш откъснати от тялото си, сякаш плуващи из въздуха, като че ли принадлежаха на животно не по-голямо от котка. Не беше котка, разбира се. Не би имала нищо против да беше котка. Очите също бяха големи като на котка, но по-светли, не отразяваха просто светлината като котешките очи, а бяха така неестествено ярки, че грееха като малки фенери. Цветът им също бе странен — лунно-бели, с миниатюрни сребърно-сини петънца. Тези студени очи я гледаха недоброжелателно.

Свали крак от първото стъпало.

Съществото отгоре се плъзна по площадката и стъпи на най-горното стъпало — приближаваше се към нея.

Пени се отдръпна.

Нещото се бе спуснало още две стъпала и за придвижването му можеше да се съди единствено по немигащите очи. Тъмнината покриваше очертанията му.

Тя се задъха, сърцето й заби по-силно от музиката над нея и се отдръпна, докато не блъсна с гръб металния шкаф на рафтовете. Сега нямаше накъде да се обърне, къде да се скрие.

Нещото вече бе изминало една трета от пътя по стълбите и продължаваше да се движи.

На Пени й се припишка. Притисна се към рафтовете й стисна бедра.

Нещото бе стигнало половината на стълбището. Вече се движеше по-бързо.

В кабинета по пеене над главата й учениците най-после бяха усетили духа на „Фрости, снежният човек“, бяха запели свободно, с онова, което госпожа Марч винаги наричаше „апломб“.

С ъгъла на очите си Пени видя нещо в мазето, далеч вдясно — слабо просветване, блясък, сияние, движение. Осмели се да отмести поглед от спускащото се по стълбите пред нея същество и се взря в тъмното помещение — веднага съжали, че го е направила.

Очи.

Сребристо-бели очи.