Завещанието на инката

— Какво става? Какво има? — попита Ансиано. Хамер не отговори. Изпълненият му с необуздан гняв поглед беше впит в мъжете, застанали край огъня.

— Защо извикахте? — продължи старецът. Ами ако ви бяха чули? Какво видяхте?

— Той дочу пресекливото дишане на Татко Ягуар и повтори последния си въпрос. И най-сетне Хамер му отговори:

— Виждаш ли онзи висок и силен мъж, изправил се сред останалите като великан? В момента говори нещо на пленниците.

— Разбира се, че го виждам, а даже го и познавам.

— Какво? Как? Наистина ли? — изрече Хамер припряно. — Познаваш го? Кой… кой е той?

— Бенито Пахаро, наричат го Гамбусино.

— А-а! О-о! Значи той… той… той…!! Търся го от години! При тези думи Татко Ягуар така повиши глас, че Ансиано бързо се намеси:

— По-тихо, сеньор, по-тихо! Ще ни издадете! Какво ви става? Вие, най-предпазливият човек, когото познавам, ни излагате на такава опасност! Имате ли вземане-даване с Гамбусино?

— Дали имам вземане-даване с него!

Той изговори само тези думи. Те прозвучаха глухо, а после старецът го чу да скърца със зъби, след което притихна. В това време край огъня връзваха ласата едно за друго. Както вече споменахме, двама индианци се покатериха на дървото. Щом ги видя, Ансиано зададе повече на себе си, отколкото на своя спътник въпросите:

— Какво ли кроят? Защо ли прехвърлят ремъците през клоните?

— Мисля, че се досещам — отвърна Татко Ягуар отново по онзи спокоен начин, който му бе толкова присъщ.

— Да не би да искат да обесят пленниците?

— Да.

— Тогава не можем да ги спасим!

— А може и да можем. Изглежда няма да им метнат примките на вратовете. Ако се канеха да постъпят тъй, нямаше защо да си дават толкоз труд да избират клони, които стърчат над водата. Гледай внимателно!

Последва вече описаната сцена. Щом двамата пленници увиснаха на клоните и крокодилите се втурнаха към тях, Ансиано прошепна:

— Каква жестокост, сеньор! Погледнете само как зверовете се мъчат да ги захапят! Какво мислите да правим?

— Засега нищо. Трябва да изчакаме. Вярно, положението на тези нещастници е ужасно, но все още в никой случай не застрашава живота им. Само минаващите през гърдите им ремъци малко ги стягат, но това може да се издържи.

— Как ми се ще да се нахвърля върху тези мерзавци!

— С нищо няма да помогнеш, само ще загинем заедно с онези, които искаме да спасим. И тъй, търпение!

Те водиха разговора си на висок глас, защото абипоните надаваха сатанински ревове. Постепенно крясъците им заглъхнаха и не след дълго двамата видяха, че абипоните и белите им съюзници напуснаха това място, изглежда, без да обръщат внимание на увисналите на клоните пленници.

— А сега да отидем при тях, сеньор! — прошепна Ансиано на Татко Ягуар. — Времето за действие настъпи!

Той се накани да се изправи, но Хамер го задържа и заповяда:

— Стой! Да не би да искаш всичко да провалиш? Нима виждаш къде са враговете ни?

— Не! Та нали е тъмно. Но те се отдалечиха!

— Може би. Дори е вероятно. Оставили са пленниците да висят, за да ги измъчват, колкото е възможно по-дълго и едва след време да ги предоставят на крокодилите. Сега ще започнат да събират дърва, за да запалят огньове малко по-нататък, където ще бивакуват. Все още всички са наблизо. По-късно, когато пламнат огньовете, ще можем да ги наблюдаваме и опасността няма да е толкова голяма.

— Ще оставят при дървото пазачи!

— Които ще се запознаят с ножовете ни. Тъкмо тази жестокост — да удължат предсмъртните мъки на пленниците — ме кара да предполагам, че се чувстват в безопасност. Имаме време.

— А пък аз твърдя обратното, сеньор. Враговете ни сигурно ще си помислят, че сме наблизо.

— Кой знае какво им е казал Фрице! Ако става въпрос за някое желание на неговия господар, той може да извърши и най-голямата глупост. Но иначе е много голям хитрец и не ми се вярва нещо да е издал.

В този момент видяха как навътре в равнината един след друг започнаха да припламват огньове. Бивакът се намираше доста настрани от блатото и за свое задоволство Татко Ягуар забеляза, че дървото, на което висяха пленниците, бе закрито откъм лагера от храсталаци, а това извънредно много улесняваше спасяването на обречените на смърт хора.

Някои индианци все още шареха насам-натам, за да събират тръстика и клони за огньове. Трябваше да изчакат и те да се приберат в лагера. Но старият Ансиано вече почти нямаше сили да издържа на толкова продължително чакане. Той призна:

— Сеньор, ако скоро не започнем и аз ще извърша някоя глупост! Иде ми да удуша тези кучета до едно!

— Мирувай! На мен ми ври и кипи много повече, отколкото на теб. Ти нямаш представа какви чувства ме вълнуват от четвърт час. Трябва да полагам много по-големи усилия от теб, за да остана спокоен… Но както виждам, започнаха да разпределят месото. Това ще привлече хората и сигурно ще ги задържи далеч оттук, докато си свършим работата.