12 те вятъра

Според общоприетото допреди три години тълкувание на Преданията дванайсетте храма бяха митични, а не истински - алегоричен разказ за това как Първите богове избрали Семейството да работи заедно с тях за създаването на първите ферми, училища и градове на човечеството.

Тази научна интерпретация се промени буквално за една нощ, след като финансираната от Айрънуд експедиция откри необикновена постройка близо до границата между Индия и Пакистан. Развалините се намираха в сърцето на високоразвитата цивилизация на Харапа, датираща от 2500 г. пр.н.е. Сградата съответстваше на описанията на храмовете в Преданията и имаше истинска Небесна зала.

Мина повече от година, докато археолозите на Семейството научат за този обект и установят контрол над него. Когато успяха, древните камъни потвърдиха надеждите им - руините на храма бяха с четири хиляди години по-стари дори от съседните харапски градове.

Ако Айрънуд беше публикувал откритието си, а той не го направи, обектът в Индия щеше да попадне в графата „исторически аномалии" и да се нареди до стотици други нетипични находки, които явно не се вписваха в общоприетата историческа хронология, но не даваха достатъчно информация, предполагаща, че трябва да се разработи друга хронология.

За Семейството обаче този обект представляваше доказателство, че техните предания са буквална истина. Древните храмове вече не бяха митове.

Флориан привлече Джес в трескавата възбуда на онези първи дни, във възроденото чувство за цел, което вдъхна нова енергия на всеки род от Семейството. Новата мантра гласеше: щом Айрънуд може да ги открие...

После, преди по-малко от две години, поредната експедиция на милиардера се натъкна на нов храм в Андите. Перуанската находка разтърси фондацията „Макклеъри": как можеше Айрънуд да разполага с информация, толкова по-точна от тази на Семейството?

А сега съобщаваха на Джес, че Флориан е била на мястото на трети храм, открит от стария съперник на Семейството само месеци след втория... И присъствието ѝ там някак бе довело до смъртта ѝ.

Повече не можеше да се сдържа.

- Какво става? Айрънуд явно знае нещо, което не ни е известно!

От Канбера ѝ отговори Виктория Кларидж, силно почерняла от слънцето и с постоянни бръчици от усмивка по лицето.

- Тъкмо върху това работят всички във Фирмата, скъпа. Ще направим нов превод на Преданията, като започнем с клинописа.

Джес беше ходила във Фирмата, грамадна пещера с изкуствено поддържан климат в Австралия, където по време на паниката от Студената война през 50-те години на XX век Семейството бе пренесло най-ценните си артефакти. Под ръководството на Рода Кларидж сега това беше главната им изследователска лаборатория.

- Ако позволите да се намеся, сега не е моментът да обсъждаме метода на Айрънуд - прекъсна ги Андрю.

Джес усети, че всички погледи се отправят към нея. Въпреки огромните разстояния, преодолени от видео-екраните, надвисналото напрежение ясно се долавяше.

Старецът сведе очи към лист хартия на масата пред него и започна да чете на глас:

- Джесика Бронуин Рут Теймар Елизабет Мириам Ан, рожба на Макклеъри от Рода Макклейри...

Джес чуваше думите, усещаше мащабността на значението им.

- ... както първите от нашето Семейство са били избрани от боговете, така сега си избрана и ти. Моля, изправи се.

Тя се подчини. Чу следващите думи на Андрю сякаш през гъста и оглушаваща мъгла.

- Ще идеш със Сю-Лин при Източника на нашата вяра и там ще научиш онова, което е позволено да знаят единствено пазителите. - Той се вгледа в очите ѝ от хиляди километри разстояние. - Утре ще поговорим пак.

Десетте екрана един по един угаснаха, после заоблените стенни плоскости се спуснаха и ги скриха.

Джес и Сю-Лин отново останаха сами. Гърлото на по-младата жена беше пресъхнало.

- Какво представлява Източникът? - попита тя.

- Трябва сама да го видиш.

- Защо? Къде е той?

- Тук. Където е бил винаги. Откакто прадедите ни пристигнали в Турус.

- Турус - смутено повтори Джес. Чувстваше се необичайно глупаво. - Така келтите са наричали Цюрих.

- Така ние сме наричали Цюрих.

Джес разсъждаваше над думите ѝ, докато вървяха по коридора и се качваха на асансьора.

Кабината се спусна под номерираните етажи, под фоайето и продължи да се движи.

- Семейството ни дошло тук преди две хиляди години, Джесика. Това е единственият град, който никога не сме напускали.

Джес усети слабо разтърсване на пода, когато кабината забави ход и спря.

Внезапен студен полъх накара косъмчетата на тила ѝ да настръхнат и тя рязко се завъртя към проблесналата ярка светлина. Задната стена на асансьора се отваряше.

Сю-Лин ѝ отправи спокоен поглед.

- Всички сме минали през тази врата. Сега е твой ред.

9

Джес направи крачка навън и сетивата ѝ се претовариха. Ослепителното сияние на изкуствена светлина... гореща. Кухият неравен тропот на обувките ѝ... някаква метална решетка. Остър, наситен мирис на влага... и пръст. Тя затвори очи. Миризмата беше позната, характерна. Отвори очи и зрението ѝ се проясни, приспособи се към светлината на кръга от прожектори.

Намираше се на метална платформа, висяща над открит изкоп.