Àä

Войникът се приготвяше да използва спринцовка.

Във вана доктор Елизабет Сински гледаше разсеяно към палата и се чудеше как тази криза успя да се задълбочи толкова много.

— Госпожо — каза дълбок глас до нея.

Тя се обърна уморено към войника. Той бе хванал ръката ѝ и държеше спринцовка.

— Просто не мърдайте.

Острата игла прониза плътта ѝ. Войникът ѝ направи инжекция.

— А сега заспивайте отново.

Докато затваряше очи, можеше да се закълне, че видя някакъв мъж Да я гледа от сенките. Носеше дизайнерски очила и пъстра вратовръзка. На лицето му имаше обрив. За миг си помисли, че го познава, но когато отвори очи, за да го погледне пак, той бе изчезнал.

48.

Лангдън и Сиена стояха в мрака, разделени от шест метра празен въздух. Падналата дъска се бе задържала на дървената рамка на „Апотеоза“ на Вазари. Все още светещото фенерче пък бе паднало върху платното и бе направило вдлъбнатина.

— Дъската зад теб — прошепна Лангдън. — Можеш ли да я придърпаш и да я изтикаш до мен?

— Ако опитам, другият ѝ край ще падне върху платното.

И Лангдън се боеше от това — последното, от което имаха нужда сега, бе да запратят голяма дъска през някое платно на Вазари.

— Имам идея — каза Сиена, която вече се придвижваше странично по гредата към стената. Лангдън я последва по своята греда. Когато стигнаха до стената, лъчът на фенерчето вече не ги осветяваше и бяха в почти пълен мрак.

— Там долу — прошепна Сиена и посочи тъмнината под тях. — Ръбът на рамката трябва да е закрепен някъде. Би трябвало да ме издържи.

Преди Лангдън да успее да възрази, Сиена се спусна по отвесната греда и стъпи на ръба на дървената рамка. Дървото проскърца, но издържа.

Сиена тръгна сантиметър по сантиметър покрай стената към Лангдън, сякаш вървеше по ръба на висока сграда. Рамката отново изскърца.

„Като по тънък лед“, помисли Лангдън.

Сиена наближи гредата, на която стоеше той, и Лангдън усети как у него отново се надига надежда, че все пак ще успеят да се измъкнат оттук навреме.

Изведнъж някъде в мрака се тресна врата и той чу бързи стъпки да се приближават по пътеката към тях. Появи се и лъч на фенерче, който обхождаше пространството и с всяка секунда се доближаваше. Надеждата на Лангдън отново угасна. Някой бе дошъл Да ги пресрещне — движеше се по главната пътека и щеше да им пресече пътя за бягство.

— Сиена, не спирай — прошепна той. Действаше по инстинкт. — Продължавай по цялата дължина на стената. В края има изход. Аз ще пресека пътя на този, който влезе.

— Не! — прошепна настойчиво Сиена. — Робърт, върни се!