Àä

Лангдън обърна глава, но движението предизвика нова болка в черепа му. Той задиша дълбоко и зачака болката да утихне.

После извънредно внимателно и методично огледа стерилната обстановка.

В болничната стая имаше само едно легло. Нямаше цветя. Нито картички с пожелания. Дрехите му бяха сгънати в прозрачна найлонова торба и оставени на един плот. Целите бяха в кръв.

„Господи! Явно е било сериозно“.

Съвсем бавно завъртя глава към прозореца до леглото. Навън беше тъмно. Нощ. Виждаше само собственото си отражение в стъклото — пепелявосив изтощен непознат, свързан с тръби и жици и заобиколен от медицинска апаратура.

Откъм коридора се приближаваха гласове. Лекарят се върна, придружен от трийсетинагодишна жена със син медицински костюм. Гъстата ѝ руса коса висеше на опашка и се люлееше.

— Аз съм доктор Сиена Брукс — представи се тя с усмивка. — Тази вечер ще партнирам на доктор Маркони.

Лангдън немощно кимна.

Високата гъвкава лекарка имаше уверената походка на спортистка и въпреки безформения си костюм излъчваше усещане за грациозност. Въпреки отсъствието на какъвто и да е грим кожата ѝ се отличаваше с необикновена гладкост, нарушена единствено от мъничка бенка над устната. Макар и меко кафяви, очите ѝ изглеждаха невероятно проницателни, сякаш имаше богат опит, неприсъщ за човек на нейната възраст.

— Доктор Маркони почти не знае английски — каза му тя, докато сядаше до него. — Затова ме помоли да попълня формуляра за приемането ви. — И отново му се усмихна.

— Благодаря — хрипливо прошепна Лангдън.

— Добре — делово започна жената. — Как се казвате?

Трябваха му няколко секунди.

— Робърт… Лангдън.

Тя насочи фенерче към очите му.

— Професия?

Тази информация изплува още по-бавно.

— Професор. По история на изкуството… и религиозна символика. В Харвард.

Доктор Брукс сепнато отпусна фенерчето. Лекарят с рунтавите вежди изглеждаше също толкова изненадан.

— Вие сте американец?!

Лангдън объркано се вторачи в нея.

— Просто… — Тя се поколеба. — Когато тази вечер постъпихте в болницата, нямахте лични документи. Носехте сако от шотландски туид и английски мокасини, затова решихме, че сте британец.

— Американец съм — увери я Лангдън. Беше прекалено немощен, за да обясни пристрастието си към качественото облекло.

— Боли ли ви някъде?

— Главата — изпъшка той. Ярката светлина само още повече изостряше мъчителното пулсиране в черепа му. Слава богу, лекарката прибра фенерчето и хвана китката му, за да му измери пулса.

— Събудили сте се с викове — каза доктор Брукс. — Спомняте ли си защо?