Аленото цвете и бялото

Уилям изважда часовника от джобчето на жилетката си и се преструва, че проверява колко е часът — това е само предлог, за да не гледа вбесяващата малка уличница, на която плаща 21 паунда годишно, за да бъде най-близка помощница на жена му.

— Е, тръгвай — казва той.

— Да, сър — отвръща прислужницата и потегля. Стъпва много ситно, сякаш се бои да не се напикае. Но Уилям не забелязва. Всъщност и по-късно днес, когато Клара ще се мотае пред очите му с тънка талия, каквато никога досега не е имала, това няма да му направи впечатление.

А не е било винаги така. Някога Уилям Ракъм беше човек, който обръщаше голямо внимание на дребните отлики в начина на обличане и личното присъствие. През най-хубавите си години в университета той беше истински денди — ходеше с бастун със сребърна дръжка, а златистите му къдрици се спускаха като грива до раменете. В онези дни за него беше нещо обичайно да прекара половин час пред вазите в собствения си апартамент, за да подбере определено цвете за бутониера; губеше дори повече време, за да съчетава по цвят копринени вратовръзки и жилетки. Любимият му панталон беше сиво-лилаво каре на тъмносин фон. Известен е паметният случай, когато нареди на шивача си да премести илика на жилетката му така, че едно копче да не наднича недискретно над ревера на сакото.

— Четвърт инч вдясно — нито повече, нито по-малко — такива бяха инструкциите — Бог да е на помощ на този, който не ги изпълни дословно!

През онези дни Уилям с гордост критикуваше чуждите слабости в начина на обличане — и то такива, каквито малцина изобщо забелязваха, защото малцина бяха надарени с неговия вкус. А сега ограничените му възможности го превръщаха в готова плячка за всякакви несъвършенства, очевидни за всекиго, дори за слугите.

Изнервен, Уилям вдига ръка над главата си, за да провери дали там всичко е наред. Шапката си е на мястото, но въпреки това той има основания да се притеснява. Само преди час, в някакво огледало той видя такава шокираща гледка, че още не може да дойде на себе си. За първи път, откакто свали припряно старата си шапка, когато слезе на Риджънт Стрийт, той осъзнава анархията, която се е развихрила на главата му.

Някога Уилям се гордееше най-много с косата си — като дете имаше меки, бронзово-златисти къдрици, и всички — от лелите до случайните минувачи — ахкаха възторжено, когато го видеха. Като студент в Кеймбридж носеше косата си дълга до раменете, сресана назад, без никаква помада. По онова време беше строен, а изобилието от коса скриваше крушовидната форма на черепа му. Освен това дългата коса напомняше на Шели, Лист, Гарибалди, Бодлер, индивидуализъм — неща от този сорт.

Но ако преди няколко дни, когато реши да поскъси дългите си къдрици, той бе имал желание видът му да придобие известна анонимност, то изобщо не бе постигнал целта си. В огледалото Уилям установи как косата му бе реагирала на безжалостното стригане — беше се измъкнала от оковите на помадата и се бе вдигнала на явен бунт. Боже мили, колко ли хора го бяха забелязали в такъв вид — приличаше на същински клоун с тази смехотворна купчина букли и къдрички на главата! Сгърчен от притеснение, още там, на място, в „Билингтън & Джой“, Уилям натъпка ореола си от къдрава вълна под първата попаднала му шапка. Това беше и шапката, която купи в крайна сметка, въпреки че пробва немалко други.

Междувременно той успя да заглади къдравия ореол и да го намаже щедро с помада, но дали мерките бяха постигнали желания ефект? Пръстите му опипват и приглаждат нервно косата под шапката. Изпитва желание да почеше и пищните си бакенбарди. „Искам да приличам на Матю Арнолд3“, беше пояснил той на бръснаря. Но вместо това беше заприличал на дивак от Борнео. Какво бе сторил? Почти бе успял да се убеди, че един по-дискретен външен вид ще му помогне да навлезе в последната четвърт на столетието, но косата му като че ли беше на друго мнение.

Уилям върви към Темза и се озърта за някоя пуста странична уличка, където, далеч от критичните погледи на минувачите, би могъл отново да прекара един гребен през косата си. Достатъчно нарушения на доброто поведение му се събраха за една сутрин.

Най-сетне попада на подходяща уличка — толкова тясна, че никой не си е направил труда да й даде име. Уилям веднага хлътва в нея. Застанал в мрачното пространство между мръсни стени, само на няколко крачки от „Джърмин Стрийт“, Уилям внимава да не стъпи в гниещите боклуци, докато умъртвява плътта си с помощта на гребен с дръжка от слонова кост.

Зад него се разнася някакъв глас — противен, носов глас, който го кара да подскочи.

— Ще бъдеш ли мил с мен, господарю?

Уилям се обръща рязко. Дребна уличница с безцветна коса — поне четиридесетгодишна, ако не и повече — изпълзява от сенките пред него, увита в нещо, което прилича на стара покривка за маса. Какво, по дяволите, прави тя в тази част на града, толкова близо до дворците и най-изисканите хотели?