Анна в рокля от кръв

Отивам до прозореца, но преди да мога да вдигна ръка, тя се понася назад и се обръща, плъзга се нагоре по стълбището и изчезва.

Глава тринадесета

Кармел не спира да бърбори, докато търчим към колите си. Задава ми един милион въпроси, на които не обръщам внимание. Всичко, за което мога да мисля, е това, че Анна е убийца. И същевременно не е зла. Анна убива, но не иска да убива. Тя не е като никой друг от призраците, пред които съм се изправял. Да, чувал съм за осъзнати призраци, които знаят, че са мъртви. Според Гидиън те са силни, но рядко са враждебни. Не знам какво да правя. Кармел сграбчва лакътя ми и ме завърта към себе си.

– Какво? – питам остро.

– Искаш ли да ми обясниш какво точно правеше там?

– Не съвсем.

Или съм спал повече, отколкото мислех, или съм говорил с Анна повече, отколкото ми се стори, защото измежду облаците са се появявили парчета светлина като късчета масло. Слънцето е още слабо, но дращи очите ми. Присещам се за нещо и премигвам към Кармел, като осъзнавам най-после, че тя наистина е тук.

– Какво правиш тук? – казвам аз. – Ти си ме проследила.

Тя пристъпва неловко от крак на крак.

– Не можах да заспя. И исках да разбера дали всичко това е вярно, затова отидох до вас и те видях, че тръгваш.

– Какво дали е вярно?

Тя ме поглежда изпод дългите си мигли, сякаш иска сам да се досетя за какво става въпрос, за да не ѝ се налага да го казва на глас, но аз мразя тази игра. След няколко дълги секунди тишина и физиономии на раздразнение от моя страна, тя се пречупва.

– Говорих с Томас. Той казва, че ти...

Тя клати глава, сякаш се чувства глупаво, че го вярва. Аз се чувствам глупаво най-вече защото се доверих на Томас.

– Той казва, че работата ти е да убиваш призраци. Като в „Ловци на духове“, или нещо такова.

– Не съм ловец на духове.

– Тогава какво правеше там?

– Говорех с Анна.

– Говорил си с нея? Тя уби Майк! Можеше да убие и теб!

– Не, не можеше.

Поглеждам към къщата. Странно ми е да говоря за нея толкова близо до дома ѝ. Някак си ми се струва нередно.

– За какво си говорихте? – пита Кармел.

– Винаги ли си толкова любопитна?

– Какво, да не е било нещо лично? – изсумтява тя.

– Може и да е било – отговарям аз.

Искам да се махна оттук. Искам да отида да оставя колата на майка ми и после Кармел да ме закара да събудим Томас. Може би ще издърпам матрака изпод него. Ще е забавно да го гледам как подскача сънено на голите пружини.

– Виж, хайде просто да се махнем оттук, става ли? Ела с мен до нас и после може да отидем при Томас с твоята кола. Ще обясня всичко, обещавам – добавям, като виждам, че ме гледа скептично.

– Добре – казва тя.

– И Кармел...

– Да?

– Никога повече не ме наричай „ловец на духове“, става ли?

Тя се усмихва и аз също.

– Само да сме наясно.

Тя леко ме докосва, като тръгва към колата си, но аз я хващам за лакътя.

– Не си споменавала за глупостите, които ти е казал Томас, на други хора, нали?

Тя клати глава.

– Дори на Натали и Кейти?

– Казах на Нат, че ще се виждам с теб, за да ме покрива, ако нашите се обадят. Казах им, че ще спя при нея.

– За какво ѝ каза, че ще се виждаме?

Тя ми хвърля презрителен поглед. Предполагам, че Кармел Джоунс се среща тайно през нощта с момчета само по романтични причини. Прокарвам нервно ръка през косата си.

– И какво сега, трябва да си измисля нещо за в училище? Че сме се натискали например?

Струва ми се, че мигам излишно много. А раменете ми са приведени и се чувствам с десет сантиметра по-нисък от нея. Тя ме гледа развеселена.

– Не те бива много в това, а?

– Нямам кой знае колко практика, Кармел.

Тя се смее. Мамка му, наистина е красива. Нищо чудно, че Томас е изпортил всичките ми тайни. Само едно шибване с камшика на миглите ѝ сигурно го е пратило в нокаут.

– Не се безпокой – казва тя. – Ще измисля нещо. Ще кажа на всички, че се целуваш страхотно.

– Не искам да ми правиш услуги. Виж, просто карай след мен до нас, става ли?

Тя кимва и се мушка в колата си. Влизам в моята и ми се приисква да надуя клаксона, като ударя глава във волана. Така поне няма да се чува, че крещя. Защо е толкова объркано всичко? Заради Анна ли? Или заради нещо друго? Защо не мога да държа хората далеч от работата си? Никога не ми е било толкова трудно. Досега всички вярваха на каквато и лигава история да измисля, защото дълбоко в себе си не искаха да знаят истината. Като Чейс и Уил. Те изкльопаха измислиците на Томас доста лесно.

Но вече е твърде късно. Томас и Кармел са замесени в играта. А този път тя е много по-опасна.

– Томас с родителите си ли живее?

– Не мисля – казва Кармел. – Родителите му загинаха в катастрофа. Пиян шофьор влязъл в тяхната лента. Или поне така казват хората в училище.

Тя свива рамене.

– Мисля, че живее само с дядо си. Стар, доста странен тип.

– Супер.

Блъскам по вратата. Не ми пука дали ще събудя Морфран. Ще му дойде добре малко вълнение на пиперливия стар ястреб. Но след около тринадесет много шумни и дрънчащи потропвания вратата се отваря рязко и се появява Томас в някакъв изключително непривлекателен зелен халат.

– Кас? – прошепва той през жабата в гърлото си.