Анна в рокля от кръв

– Не се безпокой, мамо – казвам. – Не се страхувай.

– Момичето, което чакаме, е пред вратата – казва той.

Започва да се тътри към нас. Майка ми и аз слизаме още едно стъпало. Протягам ръка над парапета. Камата проблясва и я вдигам на нивото на очите му.

– Стой далеч от нея.

– Нали за нея дойдохме.

От него идва леко, кухо шумолене, когато се движи, сякаш тялото му е една илюзия и съществуват само дрехите.

– Ние не сме дошли за нищо – казвам през зъби. – Аз дойдох да убия призрак. И смятам да си опитам късмета.

Хвърлям се напред, острието ми разсича въздуха и сребърният връх одрасква копчетата на сакото му.

– Кас, недей! – вика майка ми и ме дърпа назад за едната ръка.

Трябва да престане. Какво си мисли, че съм правил през всичките тези години? Че съм залагал сложни капани за мишки с пружини, дъски и колелца? Тази работа се върши в пряк сблъсък. Това знам, това правя.

Междувременно Анна тропа все по-силно по вратата. Сигурно ѝ причинява мигрена това да бъде толкова близо до заклинанието.

– Нали за това си тук, момче – съска той.

Замахва към мен. Доста вяло; пропуска с цял километър. Но не мисля, че пропуска заради зашитите очи. Просто си играе с мен. Другото, което ми подсказва това, е, че се смее.

– Чудя се как ще напуснеш този свят – казвам аз. – Дали ще се съсухриш, или ще се стопиш?

– Няма да направя нито едно от тези неща – казва той, като все още се усмихва.

– А какво ще стане, ако отрежа ръката ти?

Правя скок нагоре по стълбите, вдигам ножа високо и после рязко замахвам надолу.

– Ще те убие само!

Той ме блъска в гърдите и с майка ми падаме през глава по стълбите и се приземяваме по задници. Боли. Много. Но поне вече не се смее. Всъщност мисля, че най-после успях да го вбеся. Вдигам майка ми на крака.

– Добре ли си? Счупи ли си нещо? – питам я. Тя клати глава. – Тичай към вратата.

Докато тя се препъва натам, аз се изправям. Той слиза по стълбите без помен от предишната призрачна вдървеност. Гъвкав е като жив младеж.

– Може пък просто да се изпариш, а – казвам аз, защото така и не се научих да си държа проклетата уста затворена. – Но аз лично се надявам да експлодираш.

Той поема дълбоко дъх. И после пак. И после пак, без да издиша. Гръдният му кош се пълни като балон, а ребрата му се разтягат. Почти чувам сухожилията вътре, опънати до скъсване. После, преди да се усетя, ръцете му се стрелват напред и е точно пред мен. Става толкова бързо, че едва го виждам. Ръката, в която е ножът ми, е притисната до стената и ме е сграбчил за яката. Удрям го по врата и рамото с другата си ръка, но ефектът е като котка, която удря с лапата си кълбо прежда.

Той изпуска въздух, през устните му излиза гъст сладникав дим, който се разнася по очите и ноздрите ми, толкова силен и наситен, че коленете ми се огъват.

Някъде зад мен усещам ръцете на майка ми. Тя крещи името ми и ме дърпа.

– Ще ми я дадеш, синко, или ще умреш.

Тогава той ме пуска и аз падам в ръцете на майка ми.

– Тялото ти ще изгние. Мозъкът ти ще изтече през ушите.

Не мога да мръдна. Не мога да говоря. Мога да дишам и горе-долу дотам. Чувствам се някак далеч. Вдървен. Леко объркан. Усещам, че майка ми скимти и се надвесва над мен, а Анна най-после изкъртва вратата от пантите.

– Защо не ме вземеш сам? – чувам я да пита.

Анна, моята силна, страховита Анна. Искам да ѝ кажа да се пази, да внимава, защото това нещо има скрити козове в изгнилите си ръкави. Но не мога. Затова майка ми и аз сме се вкопчили един в друг и само наблюдаваме в средата на този двубой между най-силните призраци, които някога сме виждали и които си разменят предизвикателства.

– Мини през прага, красавице – казва той.

– Ти мини при мен – отговаря тя.

Тя се бори със защитното заклинание; сигурно главата ѝ ще се пръсне, точно както моята. Тънка струйка кръв потича от носа и се разлива по устните ѝ.

– Вземи камата и ела, страхливецо – изкрещява Анна. – Ела и ме освободи от тази каишка!

Той кипи от ярост. Очите му са фиксирани върху нея, а зъбите му скърцат.

– Твоята кръв върху моето острие, или момчето ще дойде при нас до сутринта.

Опитвам се да стисна камата по-здраво. Но не си чувствам ръката. Анна крещи нещо друго, но не мога да чуя какво. Ушите ми са като пълни с памук. Вече нищо не чувам.

Глава двадесет и втора

Усещането е като да си стоял под вода твърде дълго. Имал съм глупостта да изхабя всичкия си кислород и макар да знам, че повърхността е само на няколко тласъка от мен, не знам как ще изплувам през задушаващата паника. Но очите ми проглеждат към един размазан свят и поемам първата глътка въздух. Не знам дали съм задъхан. Имам чувството, че е така.

Лицето, което виждам, като се събуждам, е на Морфран и е твърде близо до моето. Инстинктивно опитвам да се отдръпна на по-безопасно разстояние от тази мъхеста брада и главата ми потъва в каквото и да е това, на което лежа. Устните му се движат, но звук не излиза. Тишината е пълна, няма дори жужене или звънтене. Ушите ми явно още не функционират.