Анна в рокля от кръв

Хвърлям се по лице и започвам пак да лазя напред. Усещам вкуса на кръв и паника. Ръцете на Томас са върху мен. Опитва се да ме изтегли навън, точно както направи преди седмици, първия път, когато бях в тази къща. Но сега имам чувството, че е било преди години, и този път се противя. Той се отказва, пуска ме и се затичва към стълбите, където майка ми вика за помощ, докато всичко в къщата трещи и дрънчи. От всичкия този прах ми е трудно да виждам, трудно ми е да дишам.

„Анна, моля те, погледни ме пак.“ Но тя вече едва се вижда. Потънала е толкова надълбоко, че само няколко кичура коса все още се гърчат на пода. Томас пак идва, дърпа ме и ме влачи вън от тази къща. Замахвам към него с ножа, но не го правя съзнателно, колкото и да съм откачил. Когато ме издърпва до стълбичките на верандата, ребрата ми пищят, като подскачат по стъпалата, и тогава наистина ми се иска да го порежа. Но той успя. Успя да ме довлече при разбитата ни малка дружинка в края на двора пред къщата. Майка ми придържа Морфран, а Кармел подскача на един крак.

– Пусни ме – ръмжа аз, или поне така мисля. Не знам. Не мога да говоря ясно.

– О... – казва някой.

Надигам се и поглеждам към къщата. Тя е изпълнена с червена светлина. Цялата пулсира като сърце и хвърля сияние в нощното небе. После се спуква като балон с ужасяващ трясък, стените се засмукват една друга и се сриват, като вдигат гъба от прах и хвърчащи трески и пирони.

Някой ме покрива с тялото си, за да ме защити от ударната вълна. Но аз искам да гледам. Искам да я видя за последен път.

Епилог

Кой би си помислил, че хората ще ни повярват, че сме пострадали – по толкова невероятен начин – от нападение на мечка. Особено като се има предвид, че Кармел има следа от рана, която е едно към едно с раните, открити по жертвите на едно ужасяващо престъпление съвсем наскоро. Но май хората никога няма да спрат да ме изненадват с това, на което биха повярвали.

Мечка. Да, бе. Една мечка ухапа Кармел по крака, а мен ме удари в едно дърво, след като героично се хвърлих на помощ. А също и Морфран. И Томас. Никой освен Кармел не беше ухапан, нито одраскан, а майка ми е напълно невредима, но какво пък – стават такива неща.

Кармел и аз все още сме в болницата. Тя се нуждаеше от шевове и ваксина против бяс, което си е гадно, но това е цената на нашето алиби. Морфран и Томас дори не ги пуснаха. Аз лежа в болнично легло, а гръдният ми кош е опакован и се опитвам да дишам нормално, за да не хвана пневмония. Взеха ми проба за ензимите заради черния дроб, защото като пристигнах, все още бях с цвят на банан, но се оказа, че няма увреждания. Всичко функционира нормално.

Майка ми и Томас се въртят на смени да ни посещават, когато е възможно, а Кармел я водят при мен веднъж на ден, за да гледаме „Стани богат“. Никой не иска да си признае, че чувства облекчение, че можеше да е и по-зле, че всички извадихме късмет, но аз знам какво си мислят. Мислят си, че можеше да е много по-зле. Може би са прави, но не ми се слуша това. А ако е така, то трябва да са благодарни само на един от нас.

Анна ни опази живи. Тя завлече себе си и този обиаман Бог знае къде. Не спирам да мисля какво друго можех да направя. Мъча се да се сетя дали имаше и друг начин да се развият нещата. Но не се мъча твърде много, защото тя пожертва себе си, моето красиво глупаво момиче, и не искам всичко да е било напразно.

Почуква се. Поглеждам и виждам Томас в рамката на вратата. Натискам бутона на автоматизираното легло, за да се надигна до седнало положение и да го посрещна.

– Хей – казва той и си придърпва един стол. – Няма ли да си ядеш желето?

– Мразя скапано желе – отговарям и го бутам по масичката далеч от мен.

– И аз мразя желе. Просто питам.

Засмивам се.

– Не ме карай да си движа ребрата, че боли, гъз такъв.

Той се усмихва. Наистина се радвам, че той е добре. Прочиства гърло.

– Много съжалявам. Мъчно ни е за нея, нали го знаеш – казва той. – И на мен, и на Кармел. Бяхме започнали да я харесваме, макар че беше супер странна. А и знаехме, че ти...

Той спира и отново прочиства гърло.

Че я обичах. Това щеше да каже той. Това е, което всички други разбраха преди мен.

– Това с къщата беше ненормално – казва той. – Беше като в „Полтъргайст“. Не първия. Онзи със страшния старец.

Той не спира да прочиства гърлото си.

– Морфран и аз се върнахме, за да видим дали нещо е останало. Но нямаше нищо. Даже останки от духове нямаше.

Преглъщам. Трябва да се радвам, че са напуснали този свят. Но това значи, че нея наистина я няма. Това е толкова несправедливо, че почти се задавям от мъка. Най-после намирам момиче, с което наистина мога да бъда, може би единственото момиче в целия свят, и какво? Бях с нея два месеца? Не ми стига. След всичко, през което тя мина – през което аз минах – заслужаваме повече.