Авемпарта

- Виж, съжалявам, че убих онзи проклет крал. Беше просто работа, за която бях нает. Не бих се нагърбил, ако задачата не изискваше уникален зидарски опит. Не съм асасин. Дори не съм достатъчно добър, за да бъда боец. Аз съм занаятчия. В интерес на истината, оръжията са моята специалност. Това е най-голямата ми слабост, но всички джуджета умеят да секат камък, така че бях нает да свърша работата по кулата. Сетне работата бе променена и след половингодишен труд нямаше да ми платят, ако не се съгласях да наръгам дъртия. Сега си мисля, че трябваше да откажа, но не го сторих. Не знаех нищо за него. Може би е бил лош крал и си е заслужавал да умре. Брага определено мислеше така, а той беше шурей на краля. Опитвам се да не се забърквам в човешки работи, но в тази се заплетох. Не съм искал да стане така, просто се случи. А ако не бях го сторил аз, друг щеше да е.

- Какво те кара да мислиш, че съм разстроен заради смъртта на Ам-рат? Дори не виждам проблем с капана в кулата. Затварянето на вратата ти беше грешката.

Магнус отстъпи.

- Убиването ти би било лесно като - не, по-лесно - като заколването на угоено прасе. Предизвикателството ще се крие в причиняването на максимално количество болка преди да умреш.

Устата на Магнус се отвори, но думи не излязоха.

- Но ти си голям късметлия, защото в онази шатра лежи мъж, който не би одобрил това. Мъж, когото ти си покрил с одеяло и си му издигнал навес.

Забеляза Ариста да влиза в лагера. Тя поговори с пазач, който й посочи бялата шатра. Тя изтича към нея.

Ройс погледна към джуджето и изговори бавно и ясно:

- Ако още веднъж докоснеш Алвърстоун без мое разрешение, ще те убия.

Магнус го изгледа огорчен, сетне изражението му се промени и повдигна вежда:

- Без твое разрешение? Значи ли това, че има шанс да ми позволиш да го разгледам?

Ройс подбели очи.

- Отивам да изведа Ейдриън. Ти ще откраднеш два от конете на архиепископа и незабелязано ще ги отведеш до бялата шатра.

- И сетне ще обсъдим въпроса с позволението?

Ройс въздъхна.

- Споменах ли, че мразя джуджета?

* * *

-Но, Ваша милост... - запротестира дякон Томас, докато стоеше в голямата раирана шатра пред епископ Салдур и Луис Гай. Шишкавият свещеник не изглеждаше особено представително в омацаното си с кал и пепел расо, сажделиво лице и почернели пръсти.

- Погледни се, Томас - каза епископ Салдур. - Толкова си изморен, че сякаш ще се строполиш всеки миг. Прекарал си два тежки дни, а преди това си бил под ужасно напрежение месеци наред. Напълно разбираемо е да ти се привиждат разни неща в тъмното. Никой не те вини. И не смятаме, че лъжеш. Знаем за убеждението ти, че онова селско момиче е унищожило гиларабрина, но ми се струва, че ще е добре да подремнеш и след като си отпочинеш, ще откриеш, че грешиш за много неща.

- Не ми трябва дрямка! - извика Томас.

-По-спокойно, дяконе - изръмжа Салдур, изправяйки се рязко на крака. - Не забравяй в чие присъствие се намираш.

Дяконът се сви и Салдур въздъхна. Лицето му омекна до дядовото изражение и той потупа мъжа по рамото.

- Иди си почини в някоя шатра.

Томас се поколеба, завъртя се и остави Салдур и Луис Гай сами.

Епископът се стовари на тапицираното столче до купа с горски плодове, събрани от някой усърден слуга. Хвърли две в устата си и задъвка. Бяха горчиви и това изкриви лицето му в гримаса. Въпреки ранния час, Салдур жадуваше за чаша бренди, но запасите на замъка бяха унищожени. Само милостта на Марибор можеше да обясни запазването на лагерното оборудване и провизиите, които мързеливо бяха оставили по колите при първоначалното си пристигане в имението. В хаоса на внезапното заминаване не бе останало време да мислят за провизии.

Бе оцелял по чудо. Не си спомняше как е прекосил двора или как е стигнал портата. Споменът му беше като сън, смътен и неясен. Спомняше си как заповядва на кочияша да удря конете. Глупакът искаше да изчаква архиепископа. Онзи старец едвам ходеше и щом пламъците се разгоряха, слугите му го изоставиха. Бе имал толкова шанс да оцелее, колко-то и Ръфъс.

Със смъртта на архиепископ Галиен, отговорността за църковните дела в Далгрен се премести върху плещите на Салдур и Гай. Двамата наследяваха бедствие с митични пропорции. Сами сред нищото, изправени пред съдбоносни решения. От тях щеше да зависи съдбата на бъдещите поколения. Неясно оставаше кой точно е управляващата фигура. Салдур бе епископ, избран водач, докато Гай бе само отговарящ за реда офицер с юрисдикция вероотстъпниците. Но стражът бе говорел лично с патриарха. Салдур харесваше Гай, но колкото и да оценяваше ефективността му, не би се поколебал да го пожертва при нужда. Епископът бе убеден, че ако Гай все още разполагаше с рицарите си, стражът щеше да поеме командването и на Салдур не би оставало нищо друго, освен да се примири. Ала серетите бяха мъртви, а самият Гай - ранен. Със смъртта на Галиен се бе отворила врата и Салдур възнамеряваше първи да мине през нея.

Епископът погледна Гай:

- Как допусна това да се случи?

Стражът, който седеше с превързана през рамо ръка, настръхна: