Когато ми се налагаше да ходя в Рим, гледах да стоя там колкото може по-малко. Усещах нещо неловко в атмосферата на Палатинския хълм, което може да се е дължало на нарастващото напрежение между Тиберий и Ливия. Той бе започнал да си строи голям дворец на северозападната страна на хълма и вече се бе настанил в стаите от долния етаж, преди горните да бяха още завършени, като остави Ливия в пълно владение на Августовия дворец. Тя пък, за да покаже сякаш, че новата постройка на Тиберий, макар и три пъти по-голяма, никога не ще се ползува със славата на старата, постави величествена златна статуя на Август в приемната зала и предложи в качеството си на върховна жрица неговия култ да покани всички сенатори и съпругите им на пиршество по случай освещаването й. Ала Тиберий заяви, че първо трябвало да се поиска от Сената да гласува предложението й: случаят бил държавнически, а не някаква частна покана. Той съумя да уреди разискванията по такъв начин, че банкетът бе осъществен две части едновременно: сенаторите бяха в приемната зала, начело с него като домакин, а съпругите им бяха в една съседна голяма зала, с домакиня — Ливия. Тя преглътна обидата — направи се, че изобщо не я забелязва, прие нещата като разумно разрешение, много по-близко до онова, което сам Август би пожелал; но нареди на дворцовите готвачи да поднесат първо на жените от по-хубавите късове месо, сладкиши и вина. Освен това отдели най-скъпите съдове и винени купи за своите гостенки. Успя го надхитри и в този случай, а съпругите на сенаторите здравата посмяха за сметка на Тиберий и своите съпрузи.
Друго едно неудобство при връщанията ми в Рим бе това, че за нищо на света не успявах да избягна срещите със Сеян. Мразех да имам каквото и да е общо с него, макар той винаги да бе подчертано любезен към мен и ни веднъж да не ми бе направил открито каквото и да е зло. Учудвах се, че човек с лице и държане като неговите, човек от долен произход, лош борец, не особено богат, можеше да се ползува с такъв голям успех в столицата: беше вторият по значение след Тиберий и необикновено обичан от преторианците. Имаше твърде отблъскващо лице — лукаво, жестоко, с неправилни черти, — единственото, което му даваше облик, бе някаква животинска сила и решителност. А още по-странно ми се струваше, че няколко жени от добри семейства си съперничеха за любовта му. Той и Кастор не можеха да се понасят, нещо съвсем естествено, защото се говореше, че Ливила и Сеян са се разбрали помежду си. Но Тиберий, изглежда, му вярваше напълно.
Споменах Бризеида, старата освободена робиня, прислужницата на майка ми. Когато й съобщих, че напущам Рим и се заселвам в Капуа, тя ми призна, че много ще й липсвам, но че постъпвам мъдро, напущайки града.
— Много странно те сънувах миналата нощ, да ме прощаваш, господарю Клавдий. Видях те като малко, сакато дете: крадци нахлуха в дома на детето и убиха баща му и още много роднини и приятели; но то се измъкна през прозореца на някакъв килер и изкуцука до съседната гора. Покачи се на едно дърво и зачака. Крадците излязоха от къщата и седнаха под дървото, на което то се криеше, да си делят плячката. Не мина много, започнаха да се карат кой какво да вземе, един от крадците бе убит, после още двама, а сетне останалите започнаха да пият вино и да се преструват, че много си вярват; но виното бе отровено от един от убитите крадци, тъй че всички умряха в агония. Сакатото момче слезе от дървото и прибра ценностите, а сред тях намери много злато и скъпоценности, крадени от други семейства: то отнесе всичко у дома и стана много богато.
Усмихнах се.
— Странен сън, Бризеида. Но въпреки това детето си остана все така сакато и цялото му богатство не бе в състояние да откупи живота на баща му и на семейството му, нали?
— Не, мили мой, но то може би се е оженило и си е създало собствено семейство. Затуй избери си едно по-хубаво дърво, господарю Клавдий, и не слизай от него, докато и последният крадец не умре. Това казва моят сън.
— Дори и тогава няма да сляза, ако зависи от мен, Бризеида. Не желая да се облагодетелствувам с крадени неща.
— Винаги можеш да ги върнеш, господарю Клавдий.
Всичко това бе многозначително, като се имат пред вид последвалите събития. Не вярвах много в сънища. Атенодор веднъж бе сънувал, че в дупката на един язовец край една гора до Рим имало скрито съкровище. Намери мястото, което преди не беше посещавал, и там, на една стръмнина, откри дупката към леговището. Извика няколко селяни да подровят стръмнината, докато накрая стигнаха до леговището — там намериха една стара изгнила пунгия с шест мухлясали медни монети и една продупчена пара, което не стигна дори да им плати за труда. А пък един от моите наематели веднъж бе сънувал, че ято орли се вие над главата му и един каца на рамото му. Взе го за знамение, че един ден ще стане император, ала единственото, което последва, беше, че група стражи го посети на другата сутрин (те имаха орли на шлемовете) и го арестуваха за някакво нарушение, заради което го изправиха на военен съд.
Глава 18