Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

Тиберий поиска от Сената да обяви Кастор за народен трибун, което бе равносилно на това, да го посочи за наследник на монархията. Искането предизвика всеобщо облекчение. Изтълкуваха го като знак, че Тиберий прозира в амбициите на Сеян и възнамерява да им попречи. Когато се издаде декретът, някой предложи да го изпишат на стената на Сената със златни букви. Никой не се усети, че в същност Кастор бе почетен по предложение на самия Сеян; Сеян бе загатнал на Тиберий, че Кастор, Агрипина, Ливия и Гал се намирали в съюз, и му бе предложил това като най-добрия начин да се разбере кой друг още принадлежи към тяхната партия. Личен негов приятел бе направил предложението за златния надпис, а имената на сенаторите, които бяха подкрепили тази чудновата идея, бяха записани веднага. По това време Кастор бе по-обичан от по-видното гражданство от когато и да било преди, Отказал се беше от пиянството — смъртта на Германик, изглежда, го беше отрезвила — и макар все още да изпитваше необикновено удоволствие от кръвопролитията по време на гладиаторските борби, макар че се обличаше чудато и че залагаше огромни суми по надбягванията с колесници, беше съвестен магистрат и предан другар. Рядко се виждах с него, но когато се срещахме, държеше се с мен много по-мило, отколкото преди смъртта на Германик.

Горчивата омраза между него и Сеян постоянно заплашваше да се развихри в кавга, но Сеян бе достатъчно внимателен да не предизвиква Кастор дотогава, докато не би могъл да извлече някаква полза от подобно скарване. Сега този час бе настъпил. Сеян отишъл в двореца да поздрави Кастор за трибунската длъжност и го намерил в работната му стая с Ливила. Наоколо нямало нито роби, нито освобожденци, тъй че Сеян можел да каже каквото си ще. Междувременно Ливила бе вече толкова влюбена в него, че той разчитал на нея да предаде Кастор така, както на времето беше предала Постум — някак си бе научил за тази история, — и вече си били говорили за това колко е жалко, че не са император и императрица, та да постъпват както им се иска. Сеян казал:

— Е, Касторе, видя ли как успях да те подредя! Няма ли да ме поздравиш?

Кастор се смръщил. „Кастор“ го наричаха само най-близките му. Вече обясних, струва ми се, че беше получил това прозвище заради приликата си с един прочут гладиатор и то му бе останало; защото един ден избухнал при скарване с някакъв конник. Конникът му заявил безцеремонно на едно пиршество, че е мъртво пиян, а Кастор викнал:

— Мъртво пиян, а? Чакай сега да ти покажа дали съм мъртво пиян! — Залитнал от лежанката си и тъй силно ударил конника в корема, че оня повърнал всичката си храна.

Сега Кастор казал на Сеян:

— Не разрешавам никому да ме нарича с прякор освен на приятелите и на равните си, а ти не си ми ни едното, ни другото. За теб аз съм Тиберий Друз Цезар. И не разбирам как така си ме „наредил“. И не ми трябват поздравленията ти по този случай, какъвто и да е той. Затуй — махай се!

Ливила казала:

— Ако питаш мене, ти си най-жалък страхливец, щом можеш да обиждаш Сеян по този начин, да не говорим пък за неблагодарността да го изритваш като куче, когато е дошъл да те поздрави за трибунството. Знаеш много добре, че баща ти никога не би ти го дал, ако не беше препоръката на Сеян.

Кастор отвърнал:

— Дрънкаш глупости, Ливила. Този мръсен доносник има пръст в назначението ми точно толкова, колкото евнухът ми Лигд. Само се прави на важен. Но я ми кажи, Сеяне, това пък за страхливостта какво е?

Сеян казал:

— Жена ти е права. Страхливец си. Не би посмял да ми говориш тъй, преди да те направят трибун и личността ти да стане неприкосновена. Много добре си знаеш, че аз ще те надвия.

— И щеше да ти се пада — додала Ливила.

Кастор погледнал Сеян, а после Ливила и бавно изрекъл:

— Охо, значи, между вас двамата има нещо, така ли?

Ливила се усмихнала презрително:

— Да кажем, че има. Кой е по-истинският мъж? Кастор изревал:

— Отлично, моето момиче, ще видим! Хайде сега да забравим за миг, че съм народен трибун, Сеяне, и да си приготвиш юмруците.

Сеян скръстил ръце на гърдите.

— Свий си юмруците, не чуваш ли, страхливецо!

Сеян не отвърнал и тогава Кастор го цапардосал здравата по лицето с отворена длан.

— А сега — вън!