Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

Излезе, че в този ден на алените им върви, и като се обзалагах срещу младия Нерон на всяко състезание, спечелих точно две хиляди златици. Вечерта сметнах за разумно да посетя Тиберий в двореца и да му кажа:

— Ето щастливата кесия, господарю, с цяло семейство от малки кесийки, които тя народи през деня.

— И всичките са мои? — възкликна той. — О, не, на мене наистина ми върви. Значи, аленото е цветът, а?

Колко типично беше това за чичо ми Тиберий. Не беше изяснил кому ще остане печалбата и аз си бях решил, че ще е моя. Но ако ли бях загубил всичките пари, непременно щеше да каже нещо, с което да ме накара да се чувствувам негов длъжник за сумата. Можеше да ми даде поне някакъв процент.

Следващия път, когато дойдох в Рим, намерих майка си в такова дълбоко отчаяние, че не посмях отначало да промълвя нито дума в нейно присъствие от страх да не избухне и да ми издърпа ушите. Разбрах, че ядовете й са свързани с Калигула, тогава дванайсетгодишен, и Друзила — на тринайсет, които живееха при нея. Друзила бе затворена в стаята си без никаква храна, а Калигула бе свободен, но изглеждаше уплашен до смърт. Дойде при мене вечерта и ми рече:

— Чичо Клавдий. Помоли майка си да не казва на императора. Нищо лошо не сме правили, кълна ти се. Просто си играехме. Ти не вярваш, че сме го направили? Кажи, че не вярваш.

Когато ми обясни какво не иска да бъде казано на императора, след като се закле в честта на баща си, че той и Друзила са напълно невинни, сметнах се задължен да сторя каквото мога за децата. Отидох при майка си и й казах:

— Калигула се кълне, че не си права. Кълне се в честта на баща си и ако у теб се таи и най-малкото съмнение за вината му, длъжна си да уважиш клетвата му. От своя страна аз не мога да повярвам, че едно дванадесетгодишно момче…

— Калигула е чудовище, а Друзила е женско чудовище, а пък ти глупак, и аз вярвам на собствените си очи повече, отколкото клетвите им или на твоите глупости. Още рано сутринта ще ида при Тиберий.

— Но, майко, ако кажеш на императора, ще пострадат не само те двамата. Нека веднаж си поговорим откровено и по дяволите доносниците! Аз може и да съм глупак, но и ти като мен знаеш: Тиберий подозира Агрипина, че е отровила Кастор, за да направи големите си синове наследници на монархията, и че той живее в ужас от внезапно въстание в тяхна полза. Ако ти, като тяхна баба, обвиниш тези деца в кръвосмешение, смяташ ли, че той не намери начин да въвлече и по-възрастните членове на семейството в обвинението?

— Казах ти, че си глупак. Не мога да гледам как си тресеш главата и как подскача адамовата ти ябълка.

Но аз разбрах, че думите ми са й направили впечатление, и реших, че ако не се мяркам пред очите й, докато съм в Рим, тъй видът ми да не й напомня за съвета ми, възможно бе Тиберий не чуе нищо от нея за тази история. Взех си някои неща и отидох в дома на моя шурей Плавций, с молба да ме приюти. По това време Плавций бе много напреднал в кариерата и четири години по-късно стана консул. Времето за вечеря отдавна беше отминало и когато пристигнах, той четеше някакви правни документи в работната си стая. Жена му, каза ми, си била легнала. Попитах:

— Как е тя? Последния път, когато я видях, ми се стори угрижена.

Той се засмя.

— Ех ти, селска душо, нима не си научил? Преди месец и повече се разведох с Нумантина. Като ти казах „жена ми“, имах пред вид новата — Апрония, дъщеря на човека, който неотдавна здравата натупа Такфаринат.

Извиних се и казах, че вероятно би трябвало да му поднеса поздравленията си.

— Но защо се разведе с Нумантина? Мислех, че се разбирате добре.