Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

Август се разболял от лека простуда, която неочаквано се усложнила с треска и повръщане: Ливия приготвяла храната му със собствените си ръце, но стомахът му се бил толкова раздразнил, че не можел да задържа нищо. Август отслабвал все повече и повече и най-после усетил, че е пред прага на смъртта. Неведнъж го били молили да назове името на своя приемник, но дотогава той не го бил сторил, страхувайки се от политическите последствия, а и защото мисълта за собствената му смърт му била много противна. Сега чувствувал, че дългът му налага да назове някого и поискал съвета на Ливия. Казал, че болестта го е лишила от способността да преценява; готов бил да се съгласи с всеки подходящ приемник, когото тя му посочи. И тъй, Ливия взела решението вместо него, а той го одобрил. Тогава тя призовала край леглото му другия консул, градските магистрата и някои по-видни сенатори и конници. Той бил твърде слаб, за да говори, само връчил на консула един регистър на морските и сухопътни сили и отчет за държавните приходи, а после кимнал на Агрипа да се приближи и му подал пръстена си с печата; което всъщност означавало, че Агрипа ще го наследи в ръководството на държавата, макар и с неразделното сътрудничество на консулите. Това дошло като голяма изненада. Всички очаквали, че избраникът ще бъде Марцел.

И от този миг нататък Август загадъчно започнал да се съвзема: треската престанала и стомахът му взел да приема храната. Заслугата за излекуването обаче била отдадена не на Ливия, която продължавала да се грижи за него лично, а на някой си лекар Муса, който имал безвредната страст да лекува със студени мазила и отвари. Август бил толкова благодарен на Муса, за предполагаемите му заслуги, че го възнаградил със златни монети в размер на собственото си тегло, а Сенатът удвоил теглото. Освен това Муса макар и освободен роб, бил въздигнат в ранга на конник, което му давало правото да носи златен пръстен и да кандидатствува за обществена служба. Сенатът издал един още по-странен указ, с който освобождавал от данъци всички членове на медицинската професия.

Марцел бил направо покрусен, че не го обявили за приемник на Август. Бил много млад, едва в двадесетата си година. Предишното благоразположение на Август му било внушило едно преувеличено самочувствие както за дарбите му, тъй и за политическото му влияние. Той опитал да покаже, че уж не се е засегнал, като се отнесъл предизвикателно грубо с Агрипа на един обществен пир. Агрипа с мъка успял да сдържи гнева си; но това, гдето случаят останал без последствия, накарало поддръжниците на Марцел да повярват, че Агрипа все пак се страхува от него. Те дори започнали да се убеждават един друг, че ако до година Август не променял решението си, Марцел щял да узурпира императорската власт. Станали толкова свадливи и наперени, а и Марцел не правел нищо, за да ги възпре, щото между тях и привържениците на Агрипа възниквали чести сблъсквания. Агрипа бил дълбоко разгневен от нахалството на това кутре, както съм го наричал — той, който бил изпълнявал повечето от ръководните държавни длъжности и бил участвувал в не една успешна битка. Но гневът му се смесвал с тревога. Впечатлението, което оставало след подобни сблъсъци, било, като че той и Марцел безсрамно се боричкат за предимството кой от двамата да носи пръстена на Август след неговата смърт.

Готов бил да направи всякакви жертви само за да изтрие впечатлението, че играе подобна роля. Виновник за всичко бил Марцел и Агрипа искал да стовари целия товар върху му. Решил да се оттегли от Рим. Отишъл при Август и помолил да го назначи за управител на Сирия. Когато Август поискал да узнае причината за това тъй неочаквано желание, Агрипа му обяснил, че в качеството си на управител смятал да постигне ценно споразумение с царя на Партия. Щял да убеди царя на Партия да им върне военните знамена с орлите, както и пленниците, взети от римляните тридесет години преди това в замяна на царския син, който Август пък държал пленен в Рим. Изобщо не споменал за свадата с Марцел. Август, който също бил много разстроен от тази свада — разкъсван между старата дружба с Агрипа и отстъпчивата бащина обич към Марцел, — не си позволил дори да се замисли колко великодушно наистина постъпва Агрипа, защото щяло да прозвучи като признание за собствената му слабост; тъй че изобщо не споменал за това. Приел молбата му с готовност, съгласил се, че наистина е много важно да се върнат пленените орли, както и пленниците — ако все още имало някой жив след толкова дълго време, — и го запитал кога най-скоро би могъл да тръгне. Агрипа се огорчил, тълкувайки погрешно държането му. Казал си, че Август желае да се отърве от него, защото е повярвал, че наистина се карат с Марцел за приемничеството. Поблагодарил му, загдето е удовлетворил молбата му, студено го уверил в своето верноподаничество и приятелство и заявил, че е готов да потегли още на другия ден.