Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

Междувременно в Сената научили новината за трибунството на Сеян и всички взели да го аплодират и да му поднасят поздравления. Първият консул въдворил тишина и зачел писмото. То започвало с обичайните извинения на Тиберий, гдето не е успял да присъствува на заседанието — много работа, разклатено здраве, — и продължавало с разискване на някои общи въпроси, следвало оплакване от прибързаността, с която Сеян бил подготвил обвинението срещу бившия управител без убедителни доказателства. Тук Сеян се усмихнал, защото тази сприхавост на Тиберий обикновено водеше към удостояване с нови почести. Но писмото продължавало все в този укорителен тон, изречение след изречение, ставало все по-гневно и усмивката бавно се изтрила от Сеяновото лице. Сенаторите, които го възхвалявали, се умълчали и объркали, а ония, които седели край него, намерили извинение и се измъкнали чак в другия край на залата. Писмото завършвало с думите, че Сеян се обвинява в тежки престъпления, че двама от неговите близки, чичо му Юний Блез, който бе възтържествувал над Такфаринат, и друг един трябвало според него да бъдат наказани и че самият Сеян трябвало да бъде арестуван. Консулът, който бил предупреден от Макрон предишната вечер за онова, което Тиберий искал от него, викнал:

— Сеяне, ела тук!

Сеян не можел да повярва на ушите си. Той очаквал да чуе края на писмото и съобщението за назначаването му за народен трибун. Станало нужда консулът да викне повторно, преди Сеян да го разбере. Казал:

— Кой, аз ли? Мене ли викаш?

Щом неприятелите му осъзнали, че Сеян най-сетне е паднал, взели гръмко да го освиркват и подиграват; а приятелите и роднините му, разтревожени за собствената си безопасност, започнали да им пригласят. Той изведнъж се озовал без ни един поддръжник. Консулът задал въпроса дали да се вслушат в препоръката на императора.

— Да, да! — викнал целият Сенат. Призовали началника на стражата и като видял, че неговите преторианци са изчезнали и че стражите са заели техните места, Сеян разбрал, че е бит. Повели го към затвора, а населението, поето усетило какво става, се насъбрало край него, всички взели да викат, да ругаят, да го замерят с мръсотии. Той скрил лице с наметката си, но те заплашили да го убият, ако не се покаже; като го сторил, започнали да го замерят още по-силно. В същия този следобед, като видели, че няма и следа от преторианците и че тълпата заплашва да нахлуе в затвора и да линчува Сеян, сенаторите решили да запазят славата за себе си и го осъдили на смърт.

Калигула изпратил вестта на Тиберий още начаса посредством сигнални огньове. Тиберий бил подготвил кораби, които да го отведат в Египет, ако плановете му пропаднат. Сеян бил екзекутиран и трупът му хвърлен по Стълбите на Плача, където тълпата го поругавала в продължение на три цели дни. Когато дошло време да го завлекат в Тибър с кука през гърлото, черепът бил отнесен в обществените бани и използуван като топка, а от трупа била останала само половината. Улиците на Рим били покрити с начупените части от безбройните му статуи.

Децата му от Апиката бяха осъдени на смърт с декрет. Имаше едно момче, вече пълнолетно, и друго едно — непълнолетно, а момиченцето, което бе сгодено за сина ми Друзил, по онова време беше четиринайсетгодишно. Непълнолетното момче не можеше да бъде законно екзекутирано, затова, използувайки един прецедент от Гражданската война, накарали го да облече мъжка роба. Момичето като девица бе още по-силно покровителствувано от закона. Не съществуваше прецедент да се екзекутира девица само защото била дъщеря на баща си. Когато я отнасяли към затвора, не разбрала какво се случва и извикала:

— Не ме карайте в затвора! Бичувайте ме, ако искате, но аз вече няма да го повторя!

Вероятно на съвестта й е тежало някакво детинско провинение. За да се избегне злощастното, което би сполетяло града, ако бъде екзекутирана като девица, Макрон разпоредил палачът да я обезчести. Щом научих за това, аз си казах: „Риме, ти си загинал; за престъпление, отвратително като това, изкупление няма“, и се обърнах към боговете да засвидетелствуват, че макар и роднина на императора, не съм участвувал в управлението на моята страна и че се отвращавам от престъплението колкото и те самите, макар да нямам власт да отмъстя.

Когато Апиката научила какво е станало с децата й и като видяла тълпата да обругава труповете им на Стълбите, самоубила се. Но първо написала писмо на Тиберий, съобщавайки му, че Кастор е бил отровен от Ливила и че Ливила и Сеян се готвели да узурпират монархията. Обвинявала Ливила за всичко. Майка ми не знаеше за убийството на Кастор. Тогава Тиберий повикал майка ми в Капри, поблагодарил й за големите услуги и й показал писмото на Апиката. Заявил й, че каквато награда поиска, стига да е по силите му, ще й се даде. Майка ми отвърнала, че единствената награда, която иска, е да не се петни семейното име: дъщеря й да не бъде екзекутирана и трупът й да не бъде хвърлен по Стълбите.

— А как тогава да я накажем? — остро запитал Тиберий.

— Дай я на мен — казала мама. — Аз ще я накажа.